— Не беше на мястото си — обясни Рерин.
— Радвам се да те видя спасена, кралице. — Конан и Рерин вдигнаха очи от купчината ръжда и видяха красив млад мъж с жълта коса и брада. — Аз съм Леовигилд, племенник на крал Одок.
Елкуина го погледна сърдито, но интересът й беше очевиден.
— Нима моята крепост вече е завзета от враговете, та наследникът на Одок е между хората ми?
— Вече не съм негов наследник — каза младежът. — И се кълна, че не съм ваш враг. Хайде да се върнем в крепостта, където ще можеш да се облечеш в по-подходящи дрехи, и да обсъдим подробно и на спокойствие тези въпроси.
Елкуина кимна величествено на младия мъж и се отправи към двореца. Останалите ги последваха. Най-напред вървеше Конан. Чувстваше, че славата от победата му над чудовището е засенчена от новите политически промени. Рерин отиде при него и погледна останките на преследвача, превърнали се в малка купчинка червеникава пепел.
— Хайде, Конан. Вътре ще е топло и ще има храна. Ако си мечтал за вечна слава, трябваше да си осигуриш бард, който да стои тук по време на битката.
— Толкова малко ли цени тя моите услуги? — попита Конан. — На това нежно момче ще са му нужни години преди да стане що-годе боец.
— Бойците идват и си отиват — каза Рерин. — А Елкуина е кралица и трябва да мисли за добруването на народа си. Всъщност аз обсъждах с нея възможността да изберем теб за неин съпруг…
— Ха! — прекъсна го Конан. — Щом се запролети, се качвам на първия кораб, който тръгва на юг. Ако искам кралство, сам ще си завладея.
— Тогава може би това, което става, е много добро. Той е с кралска кръв, както и тя. Двамата заедно могат да спасят своите народи.
Дванадесета глава
Кръв върху снега
Конан седеше замислен над чашата с бира, докато кралицата на камбрийците и прогоненият наследник на тунгианците се съвещаваха. Колкото и да не му се щеше да признае, момчето говореше умно и решително, макар и не по вкуса му предпазливо. Конан забеляза, че хората на Елкуина се отнасят към тунгианеца с уважение — нещо, което не бе очаквал от толкова силно привързани към народа си хора като камбрийците. Разбира се, към кралските особи навсякъде се отнасяха по-различно, отколкото към по-низшите класи. Кралете и кралиците всъщност трябваше да се женят за чужденци, за да не се развали царската им кръв.
— Елкуина, ние ще се изправим пред два врага — обясняваше Леовигилд. — Първо, тунгианците, водени от моя чичо. Второ, и далеч по-опасно, Тотила и торманците. Тотила е убиец и с възрастта малко е пощурял и не позволява на хората си да станат по-човечни като спрат да воюват. Камбрийците не са многобройни. Вие бихте могли да задържите един от враговете си тук, зад стената, но двамата?
— Трябва ли да се стигне дотам? — попита Зигеър. — Може би торманците и тунгианците ще се бият помежду си, вместо да нападнат нас.
— И двамата крале искат да имат кралица — каза Елкуина. — Искат мен. Те скоро ще научат, че съм се завърнала, и ще побързат да пристигнат. Спорът помежду си ще уреждат след като се справят с нас.
— Така е — съгласи се Леовигилд. — Мисля, че зная как ще стане това: Тотила ще предложи на Одок временен съюз. Тогава двете армии ще те атакуват, и щом победят, ще се сблъскат за теб, за земите и народа ти. Моят чичо е толкова глупав, че вероятно ще се съгласи на първоначалния съюз. Но Тотила не е глупав — иначе нямаше да може да изгради кралство от нищо. В някой момент по време на боя той ще убие Одок. После тунгианците, останали без крал — нали аз съм в изгнание или дори мъртъв, ще бъдат принудени да се обърнат към единствения военачалник: Тотила.
Последваха кимания и възхищение от това логично разсъждение.
— Говориш много мъдро за толкова млад човек — каза Рерин. — Сега трябва да изготвим плановете си. Как можем да предотвратим това бедствие?
— Да избързаме и да нападнем Одок — предложи Зигеър. — С него и с тунгианците му ще се справим по-лесно, отколкото с торманците. Ще ги победим и след това ще се приберем зад стените, за да срещнем торманците.
— Дори и да победим тунгианците — каза Елкуина, — ще бъдем много изтощени. Освен това Тотила може да нападне крепостта преди бойците ни да са се върнали.