Конан хвана ръката на Леовигилд, придърпа го да седне на пейката, наведе се над ухото му и заговори бавно и спокойно:
— Три неща ще ти кажа, момче… — Конан вдигна мазния си от месото пръст. — Първо, аз служа на Елкуина, не на теб. Тя е тази, която трябва да ме награди. Второ… — той изправи втори пръст до първия, — никога не поздравявай един човек за победа, която още не е постигнал. Боговете не харесват това и наказват такава дързост. Трето… — трети пръст се присъедини към първите два, — с настъпването на пролетта ще отплувам на юг. На кораб е трудно да се вземе много земя, затова предпочитам да получа наградата си в злато, ако Кром и Имир ни дарят с победа.
За изненада на Конан Леовигилд широко се усмихна при тези негови думи.
— Наистина кимерийците са така неумолими и мрачни, както се говори в легендата. Благодаря ти за мъдрите слова. За наградата ще говорим по-късно. Засега ти си най-големият боец на Севера, а аз съм най-безпаричният изгнаник, който има щастието да се бие редом с теб. Нека победата да бъде там, където желаят боговете.
Конан леко се усмихна. Въпреки всичко момчето му се нравеше.
— Според мен — каза той, — скоро върху снега ще има кръв.
Конан огледа малката си армия. Бяха получили един допълнителен ценен ден да се упражняват в лагера и това беше много полезно, защото им позволи да усвоят умението да останат скрити между дърветата, а след това по даден сигнал да нападнат. Хората бяха разделени на шест ескадрона, по три за всяка вражеска армия. На Конан му отне цял ден да ги научи да съгласуват действията си — искаше да е сигурен, че ще ударят едновременно началото, центъра и края на вражеските армии. Не беше много сигурен обаче, че всички ще напуснат боя при подаване на сигнал. Но нямаше никакъв избор. Най-добрият момент за една по-малка армия да нападне по-голяма беше да стори това, когато по-голямата е в походен строй.
Докато слизаха от конете край лагерните огньове, за да се приготвят за нощувка, Конан си помисли, че хората вече са така обучени, както би искал. И в същия миг видя откъм края на гората да идва група гончии. Те дотичаха до него и един от тях, разрошен младеж, стиснал копие за лов на мечки, докладва:
— Намерихме торманците, кимериецо. Когато тръгнахме, бяха на осем часа път оттук. Сега трябва да се стягат за нощуване и при техния бавен ход са може би на шест часа от нас.
— Имат ли разузнавачи? — попита Конан.
Младежът поклати глава.
— Не. Всичките са заедно и само неколцина са на коне. Видяхме крал Тотила. Познахме го по наметалото от човешки скалпове.
— Добре — каза Конан. — Утре преди зори ти ще заведеш едната от нашите групи на подходящо за атака място.
След един час пристигнала други гончии и докладваха, че са видели тунгианци. Ако всичко вървеше добре, двете армии на Елкуина щяха да нападнат от засада около пладне на следващия ден.
Споразумяха се Конан да води армията, която ще атакува тунгианците, Леовигилд да предвожда другата армия, срещу торманците. Това смути Конан, който знаеше, че Тотила и неговите торманци са по-опасни, и затова искаше да предвожда нападението срещу него. Бойците обаче настояха армията, която не се води от кимериеца, да се командва от човек с кралска кръв, а Леовигилд не можеше да се бие срещу своя народ, тунгианците. Въпреки репутацията на Конан бойците в армията на Леовигилд се смятаха за щастливци, защото щяха да имат възможност да покажат силата и предаността си пред човека, който вероятно не след дълго щеше да им стане крал.
Зимното слънце още не се беше показало, когато станаха. Преди да се разделят Конан отведе настрана Зигеър, който трябваше да язди до Леовигилд като негов заместник, отговорен за даване на сигнал за атака.
— Зигеър, не допускай Леовигилд да влезе в единоборство с Тотила. От онова, което съм чувал за този човек, един двубой ще означава смърт за неопитното момче.
Зигеър замълча за момент.
— Ще направя всичко, каквото мога, и ще го съветвам, но може ли някой да възпре един сърцат млад мъж да спечели слава, когато му се удаде такъв случай? Той ще иска да покаже на Елкуина, че е толкова смел, колкото и умен.
Конан го удари по рамото.