— Просто направи каквото можеш. В края на краищата Леовигилд ще трябва да се сблъска със същите опасности, както и всеки от нас. — После се обърна към дружината си и извика: — На конете! Потегляме! — И преди да пришпори дребния си северен жребец, погледна Леовигилд и вдигна ръка за поздрав. — Успешна гонитба, принце!
Леовигилд отвърна на поздрава и викна:
— Пак ще се срещнем, кимериецо. В двореца на Елкуина или на Имир.
Чу се кратък тропот на копита, вдигна се вихрушка от разровен сняг и двете армии се разделиха. Едната пое на запад, другата — на юг.
Конан стоеше до коня си и затискаше муцуната му, за да не изцвили. Той и хората му се бяха скрили сред дърветата, но имаха добър обзор върху пътя долу. Тунгианците вече бяха минали покрай първите два ескадрона. Командваната от Конан група щеше да удари челото на колоната. Кимериецът хвана сабята, която висеше на кръста му.
Беше преровил целия арсенал на Елкуина, за да намери достатъчно дълга сабя, с която да може да се бие от седлото на коня, и най-после беше намерил една, на вид аквилонийска, най-вероятно подарък от един владетел на друг. Изглежда, никога не беше използвана, тъй като не отговаряше на местния начин на воюване.
Конан прецени, че тунгианците са достатъчно близко, и тихо изкомандва.
— На конете!
Мъжете махнаха кърпите от главите и копитата на конете и се заусмихваха доволни. Наведоха копията си, а Конан измъкна сабята от ножницата и кимна на Хагбард, който стоеше до него. Хагбард вдигна до устата си ловджийски рог. Прозвуча продължителен сигнал. Със силен рев бойците пришпориха конете надолу по дългия склон.
Тунгианците гледаха учудено малцината конници, който се носеха срещу тях. Това не можеше да е нападение. И защо тези хора бяха на коне? Защо не слезеха от конете, за да се бият? Къде бяха обичайните самохвалства и подигравки, които винаги предшестваха битките? Сетне конниците връхлетяха и не им остана никакво време за размисъл.
Конан се наведе напред и удари със сабята над края на един щит. Човекът не беше очаквал такъв удар и не успя да вдигне щита достатъчно високо. Стоманената сабя разсече бронзовия шлем, човекът падна и изпод разцепения метал шурна кръв. Конан се огледа и видя, че неговите хора се справят добре — мушкаха с копията си над щитовете. Неколцина се бяха поддали на изкушението да хвърлят копията си по врага, което той изрично бе забранил, и сега нямаха с какво друго да се бият, освен със саби.
Един мъж понечи да го прободе с копието си и той го отби, а после удари нападателя със сабята си по рамото. Човекът падна и запроклина. Конан забеляза голяма група, заобиколила дебел сивобрад мъж с фини доспехи. Това трябваше да е Одок и неговата охрана. Кимериецът се опита да си пробие път до него, но конят му не беше свикнал на шумотевицата на боя и не искаше да се подчини.
— Хагбард! — извика Конан. — Свири!
Хагбард вдигна рога. Повечето мъже напуснаха битката и препуснаха към дърветата, но Конан изчака малко да види как се подчиняват на сигнала. Както и беше предполагал, неколцина продължиха да се бият с необуздана ярост и много скоро бяха надвити и убити. Той дори видя как един от неговите хора скочи от коня си върху един вражески боец и се бори с него на земята, докато не го съсякоха буквално на парчета.
В гората конниците се подредиха. Конан набързо ги преброи и установи, че са загубили десет души. Беше очаквал загубите да са по-големи. В бъдеще щяха да бъдат по-малки, защото невъздържаните и глупаците вече бяха мъртви.
— Ще опитаме ли още един път, Конан? — извика един мъж, изпод чийто шлем течеше струйка кръв.
— Днес не — отвърна Конан. — Късно е за друга атака, а и конете ни са много възбудени. Ще си намерим добър лагер и ще ги ударим утре рано, после още един или два пъти преди смрачаване.
Тази нощ мъжете седяха около лагерните огньове и весело разговаряха, сякаш бяха постигнали голяма победа, а не бяха извършили само малко нападение, при което убитите и ранени врагове бяха не повече от двайсет души. Конан тъжно се усмихна. Следващата нощ нямаше да бъдат толкова весели. Тогава вече щяха да са научили, че този вид бой е продължителна, трудна и опасна работа, носеща малко слава.
— Какво мислиш, Конан? — попита Хагбард. — Добре ли се бихме днес?
— Да — отговори Конан. — Почти всички се бихте по-добре, отколкото очаквах.
Хагбард се усмихна.
— Тунгианците се скупчиха като овце. Не можаха да ни спрат.