Выбрать главу

— Аз съм Елкуина, кралица на Камбрез. — Сивите й очи бяха ледени. — Как попадна тук?

Такава надменна жена Конан отдавна не беше срещал, но си даде сметка, че не е време да се държи дръзко.

— Търсех къде мога да наема сабята си — обясни той и леко се поклони. — Чух дрънчене на оръжия и дойдох да видя какво става. Преди няколко дни срещнах този човек, Аджилулф, и той ме обиди. Затова реших да му дам урок по добри обноски.

— И го стори. Сега вече няма да е толкова приказлив.

— Защо те нападнаха тези разбойници, кралице? — Конан измъкна сабята си от земята и започна грижливо да я чисти.

— Да не се смяташ равен на мен, та да трябва да задоволявам любопитството ти? Аз ще наема сабята ти, чужденецо. Но не се нуждая от съветите ти. Намери си кон и се присъедини към моята охрана. — Тя му обърна гръб и се отдалечи. Сивобрадият, изглежда, се готвеше да каже нещо, после размисли и я последва.

Силно смутен, Конан привърши с огледа на оръжията си и отиде да потърси някое здраво копие. Бойците сега бяха в гората, опитваха се да хванат разпръснатите си коне. Очевидно тези хора не умееха да се бият на коне и затова ги бяха оставили. При толкова много убити имаше достатъчно свободни коне. Конан се качи на един и умислен се присъедини към охраната. Може би в края на краищата трябваше да отиде да потърси крал Тотила.

Докато яздеха — сенките им се удължаваха от следобедното слънце, — Конан се запозна с бойците от малката охрана и като опитен войник се постара да запомни имената им.

Подобно на всички, които вече беше срещал тук, те говореха някакъв вариант на езика, обичаен за по-голямата част от Севера, не много различен от онзи, който се говореше в Асгард и Ванахайм и от жителите на Аквилония. Повечето бяха светли и синеоки, косите им бяха от руси до тъмнокафяви. Никой не беше с истински черна коса като неговата. Всички мъже, които бяха достатъчно възрастни, имаха дълги бради, макар че някои бяха с частично обръснати лица, за да се виждат по-добре белезите им от рани. Те, изглежда, не обичаха боядисването или татуирането. По юздите на неколцина висяха скалпове.

Един русокос мъж с украшение на глиган също като неговото изравни коня си с него.

— Беше чудесен бой, кимериецо. Ще се радвам да бъдеш между нас. Аз съм Зигеър. — Мъжът му подаде кълколещ мях. — Заповядай, пийни бира. Малко е изветряла, но ще трябва да се задоволим с нея, докато се върнем в двореца.

Конан опъна една голяма глътка. Бирата наистина беше изветряла, но беше добра. Той върна меха на Зигеър.

— Благодаря, приятелю. Кажи ми, твоята кралица винаги ли се държи така с онези, които й служат?

Зигеър се усмихна мрачно.

— Такава е. Тя беше единствено дете на стария крал и от малка е надменна. Иначе е добра кралица и няма да допусне хората й да попаднат под властта на някой лош крал. — Конан разбра, че под лош мъжът има предвид вожд на друго племе. — Но ти не се безпокой. Служи й добре и се бий както се би днес, и тя ще се отнася към теб добре и ще те награди според заслугите ти. Кралицата ни е щедра и великодушна.

— Е, това вече е нещо — промърмори Конан. — Защо ви нападнаха хората на Одок? Ако ще се бия срещу тях, би трябвало да зная причината.

— Искаха да пленят Елкуина — отговори Зигеър. Както и повечето северняци той рядко използуваше титли. — Одок я иска за жена. Говори се, че убил последната си жена, за да може да се ожени за Елкуина. Според мнозина това е умно, но според мен е варварство.

— Според вашите обичаи кралят само една жена ли може да има? — попита Конан.

— Такъв е законът. Незаконни съпруги и любовници може да има толкова, колкото смята, че може да обслужва. Много крале, тръгнали по този път, са свършвали без нищо.

— Що за крал е този Тотила, за когото чувам да се говори? — запита Конан, обръщайки разговора към желаната от него насока. — Той не ухажва ли Елкуина?

— Да, Тотила и неговият пръв магьосник биха желали да я спечелят, но тя съвсем основателно презира тази торманска свиня.

На Конан не му хареса споменаването на магьосника. През изпълнения си с опасни пътешествия живот се бе срещал с много магьосници. Все пак Зигеър не беше намекнал с нищо, че заклинанията на магьосника го тревожат особено.

— А кой е сивобрадият? — запита Конан и посочи с брадичка стареца, яздещ редом с Елкуина.

— Това е нашият магьосник, Рерин. Много мъдър старец. Защитава ни от заклинанията на Илма, който помага с магиите си на Тотила.