Конан прекъсна дългите обяснения на Рерин.
— Тази вечер отивам на лов за свраки.
— Ако Илма бъде лишен от свраките-помощнички — обясни Рерин, — ще загуби много от силата си.
— Конан трябва да вземе със себе си бойци — каза Елкуина. — Срещата с тези свраки крие голяма опасност. Не бива да отиде сам.
— Ами да отидем — обади се Зигеър, но в гласа му прозвуча колебание. Очевидно лично той нямаше голямо желание да участва в такова рисковано начинание.
— Не — каза Конан. — Ако беше бой с хора, колкото повече, толкова по-добре, но аз отивам срещу две птици и един магьосник. В такава борба броят на хората не е предимство. Освен това всичко ще се извърши през нощта, а никой тук освен мен няма опит в нощен бой.
— Нали се бихме срещу мъртъвците през нощта — каза Зигеър. — Вярно, че накладохме огньове, за да виждаме къде да насочваме оръжията си. Кои са тези хора, които биха могли да се бият през нощта, ако не могат да различат приятели от врагове и никой не може да види делата на храбреците?
— Пиктите2 — каза Конан и се усмихна тъжно.
— Пиктите? — повтори Леовигилд. — Тези пък кои са?
— Народ, който обича да се бие по всяко време на денонощието — отговори кимериецът. — Те притежават рядкото умение да се бият през нощта. Има и други, които също се бият добре на тъмно… афгалийците, химелианските планинци, пигмеите от южен Куш… но пиктите са най-добри. Бил съм се с тях и съм живял сред тях.
— Истинските мъже не се бият така — подхвърли високомерно Зигеър.
— Глупости — отвърна тихо Елкуина. — Нали все някой трябва да свърши тази работа. Конан може да го направи. А и това е чест за него.
— Желая ти успех, Конан — каза Леовигилд. — Ако някой може да убие помощничките на магьосника, това си ти.
Сребристият сърп на луната се беше издигнал над хълмовете на изток. Конан стоеше на стената. Край него се бе събрала малка група, учудена от странния му вид. Кимериецът беше облечен в черни вълчи кожи, лицето и ръцете му бяха почернени със смес от восък и сажди. Катарамите и халките на колана му бяха увити в черен плат, за да не се виждат и да се приглуши всеки звук. Една кожена лента на челото придържаше дългата му коса.
— Време е — каза Конан.
— Отче Имир, бди над него — промълви Рерин.
Конан се усмихна нерадостно.
— Кром е моят Бог. Казват, че той и Имир не са в добри отношения. Когато влизам в бой обаче, се уповавам на дясната си ръка.
— Според гончиите торманците са близо — каза Елкуина. — Но както предположи ти, се движат бавно. Успех, кимериецо, и бъди внимателен. Това е само атака за отслабване на Илма. Истинската битка тепърва предстои и тогава ще имам нужда от сабята ти.
— Не се страхувай, Елкуина — отвърна Конан. — Няма да те лиша от услугите си преждевременно. — После стъпи на ръба на стената, приклекна и скочи навън, пренебрегвайки въжето, провесено от един стълб. Имаше опасност Тотила да е изпратил разузнавачи да следят портата, затова бяха решили Конан да тръгне от противоположната стена.
Приземи се леко, със свити колене и запазвайки идеално равновесие. Слабата лунна светлина беше превърнала снежната покривка на полето в наметало от сребърна тъкан. Изправените камъни едва се виждаха в далечината.
Гончиите бяха съобщили, че армията на Тотила настъпва от изток и Конан тръгна в тази посока, налагайки си бързо темпо, което можеше да поддържа цяла нощ. Само след няколко минути беше в гората и затича сред боровете с такава увереност, сякаш беше в равнината. Очите му виждаха в дрезгавината като очи на бухал.
Тича четири часа и дори не се задъха, но продължи по-бавно — знаеше, че хората на Тотила не са много далеч. Миризмата на пушек в неподвижния въздух му подсказа, че е наближил целта, и го отведе към гаснещите огньове на торманците.
Конан преброи огньовете и получи приблизителна представа за силата на врага. Армията беше по-голяма, отколкото бе очаквал. Тотила сигурно бе силен и способен човек, за да може да свика посред зима толкова много хора.