Конан продължи да отстъпва, стъпките му го отвеждаха към Илма. Когато прецени, че разстоянието е подходящо, той светкавично се завъртя и замахна към магьосника, описвайки пълен кръг, така че отново да застане с лице към птицата-демон. Движението му беше толкова бързо, че съществото не можа да се възползва от моментното му обръщане с гръб към него.
Неочакваният удар не нарани сериозно магьосника. Разстоянието беше прекалено голямо, така че само върхът на сабята направи плитък разрез по бузата му. Но съсредоточаването му беше нарушено. Напяването спря, очите на магьосника се разшириха от учудване, ръката му се вдигна до срязаната буза.
Неподдържана от заклинанието, птицата-демон се отпусна изнемощяла. Точно това беше предимството, от което се нуждаеше Конан. Той моментално се спусна напред, атакувайки съществото с бързи, силни удари, които то сега не можеше да избегне, тъй като беше много слабо. Удряше по врата, раменете, краката, а съществото пищеше и губеше сили. Когато падна напред, Конан се метна настрана, а след това отново скочи на крака и започна да сече гърба му, докато то не се превърна в трепереща нетелесна маса, която започна да променя цвета си.
Кимериецът отстъпи назад и се огледа за Илма. Гърдите му се повдигаха като ковашко духало от усилието на жестоката битка. Щеше да бъде добре, ако можеше да довърши започнатото и да убие и хиперборееца. Без птиците магьосникът беше изгубил телесната си защита. Но Илма не се виждаше никъде. Конан огледа снега за следи, но не ги откри, изруга, почисти измърсената си сабя и я пъхна в ножницата.
Искаше да бъде далеч оттук преди изгрев слънце, така че тръгна към крепостта. Сега магьосникът беше отслабен — беше изгубил далеч виждащите си очи. Рерин беше казал, че Илма трябва да отиде до някакво проклето място и да извърши продължителни ритуали, преди да може да получи нови помощници. Но най-доброто от всичко беше, че магьосникът се бе оказал уязвим за сабите и копията на хората.
Четиринадесета глава
Среща на крале
Тотила се изпъна на седлото, обърна се напред и погледна дългата колона бойци, виеща се по горския път. Бяха в добро настроение, защото онези стършели на коне не ги бяха нападали от вчера. Той предполагаше, че докато не стигнат до крепостта на Елкуина, няма да ги видят. Това беше тактика на отслабване, от която камбрийците се бяха отказали, щом торманците успяха да намерят начин да се защитят. Откъде се бяха научили да се бият така? Тотила подозираше, че зад това стои новият наемник на Елкуина. Колкото повече неща научаваше за този човек, толкова повече желаеше да премери сили с него.
Илма яздеше до своя крал.
— Моите птици ми съобщиха, че камбрийците са се скрили в крепостта на Елкуина като овце в кошара.
Тотила се обърна към него и го изгледа недоброжелателно.
— От твоите проклети птици досега не видяхме голяма полза.
Илма вдигна рамене, прикривайки вътрешните си съмнения.
— Щастлива случайност. Кой би очаквал от един толкова слаб магьосник като Рерин да прояви такова въображение? Във всеки случай те ми донесоха една вест, която ще бъде много интересна за теб.
— Говори! — заповяда нетърпеливо Тотила.
— На около миля оттук този път се слива с един друг, който идва от юг. По този път се придвижват крал Одок и неговите тунгианци. Ще стигнем до това място по едно и също време с тях.
Тотила погали брадата си и се усмихна.
— Одок, а? Крайно време е да си поговоря с тази тунгианска свиня.
— В този момент един съюз с него може би…
— Ти си гледай магиите — прекъсна го Тотила грубо. — Остави държавническите дела на мен. — Продължиха да яздят мълчаливо.
Когато слънцето се издигна високо, кралят на торманците огледа безоблачното небе.
— Къде са твоите свраки, магьоснико? Днес не съм ги виждал.
— Аз… ги изпратих по работа, господарю. Много е важна, отнася се до военна хитрост, която много ще ти помогне да завладееш крепостта на Елкуина. — Той не смееше да признае поредния си провал. Кралят трябваше да го смята така силен, както винаги. Илма благодари на своите тъмни богове, че беше подготвил новата си магия преди да загуби помощничките си.