— Ние дойдохме, за да вземем земите на Елкуина, но няма да можем да го направим, ако и Тотила е тук. Според мен най-добре да се върнем у дома и да изчакаме по-добро време.
Чу се тих шепот на одобрение, но един друг боец възрази:
— Не! Ще дадем ли основание да се говори, че тунгианците тръгнали до пътя на войната, но се върнали с подвити опашки като бити кучета, без да нанесат дори един удар? Не мога да понеса такъв позор!
Мнозина изреваха, че са съгласни с него.
— И така ще кажат всички истински мъже! — извика Одок, който желаеше преди всичко да не се връща и да не дава възможност на хората си да прекарат останалата част от зимата в размисли върху пълния неуспех, до който ги е довел техният крал. — Ако тази година вземем само половината от земите на Елкуина, какво от това? Останалата част ще можем да вземем следващата година. Сега просто камбрийците и торманците са ни прекалено много, за да ги победим наведнъж. Идната година нещата могат да бъдат различни. Най-напред можем да превземем останалата част от земята на камбрийците, след това да се обърнем на запад и да завладеем кралството на Тотила. Но засега трябва да приемем този съюз. След като спечелим тази битка, той с нищо няма да ни обвързва.
Този път повечето от мъжете изразиха одобрение. Въпреки всичките си недостатъци този план поне щеше да им даде възможност да се бият и да се завърнат у дома с чест. Никой от тях не желаеше да се върне при жените и старците без кръв по копието си.
Одок се усмихна на хората си, прикривайки облекчението си. Единственото, което искаше сега, беше малко земя, възстановяване на славата си на военачалник и трупа на Леовигилд. Всичките тези неща можеше да има през утрешния ден.
— Ето ги — извика Конан.
Стоеше до Елкуина. Всички годни да се бият камбрийци се бяха накачили на платформата от вътрешната страна на стената. На равни разстояния покрай стената имаше натрупани груби, набързо направени копия и купища камъни с големина от юмрук до човешка глава. Този вид отбранително оръжие беше чужд за камбрийците, но Конан настояваше, че това е единственият им шанс пред лицето на числено превъзхождащия ги враг. Те вече знаеха, че на думите му по тези въпроси може да се вярва.
— Много са — каза Елкуина, опитвайки се в гласа й да не прозвучи тревога.
Краят на гората отвъд равнината на гигантските камъни беше почернял от бойци; слънцето хвърляше бронзови отблясъци по шлемовете и ризниците им. Мъжете почти не се виждаха зад широките си, кръгли щитове. Бяха се построили на две отделни групи, почти еднакви по големина.
— Може да са се съюзили — каза Зигеър и се усмихна, — но си личи, че не се обичат.
Откъм равнината долетяха удари на брадви.
— Подготвят се — каза Конан. — Сега правят стълби, за да се качат на стената.
— Ще успеят ли? — попита Елкуина.
— След време ще успеят — отговори Конан. — Това укрепление е в равнина, без ров, само с ограда от колове. Една опитна армия може да го превземе съвсем лесно. Но тъй като тези мъже вероятно никога не са нападали стена, освен да крадат пилета от съседските дворове, ще се забавят един-два дни.
— Това време ще бъде ли достатъчно? — попита тя.
— Ако всичко върви добре. Отсреща в равнината има много бойци, но от тях единствено двама души са опасни: Илма и Тотила. Аз трябва да се преборя с Тотила. Рерин каза, че може да се справи с Илма.
— Моля се на Имир да е така. — Тя придърпа коженото наметало по-плътно до тялото си, но не поради студа.
Един час по-късно неприятелската армия беше при стената. Конан заповяда всички освен бойците да се оттеглят от нея. Тъй като врагът нямаше обсадни машини, непосредствената опасност от някое копие, прехвърлено през стената, беше малка. Според Конан всеки, който не умее да хвърля копие, заслужаваше да бъде набучен на шиш.
— Бъдете готови — извика Конан. — Не започвайте да хвърляте копия, докато не сте сигурни, че ще улучите. Няма защо да бързате. Те ще станат лесна цел, когато дойдат до основите на стената.
Около него останаха само бойците. Всички горяха от нетърпение да започнат боя. В южните армии половината от работата на Конан би била да накара мъжете да се бият. Тук трябваше зорко да следи бойците да не отворят портата и, според обичая, да се впуснат в ръкопашен бой.
Съюзниците настъпиха с крясъци. Някои носеха дълги стълби. От начина, по който ги държаха, Конан разбра, че тези хора никога не са щурмували стена. Скоро обаче щяха да се научат, така както се бяха научили да се бият срещу конници. Конан огледа нестройните редици на враговете. Не видя много дълги копия, като онова, което бе използувал срещу преследвача, и това го поуспокои. При такава ниска стена с дълги копия те биха могли да изтикат защитниците от стената и най-безстрашните да се покатерят върху нея, после и останалите… и със защитата на стената, а следователно и с обсадата, щеше да бъде свършено.