— А Одок няма ли магьосник? — заинтересува се Конан, страхувайки се от най-лошото.
— Не съм чул да има. Магьосниците са рядкост, а Тотила е по-богат от Одок.
— Кой магьосник е по-силен? — Конан знаеше, че винаги е добре да си наясно с относително силните страни на приятели и врагове.
— Не мога да кажа — призна Зигеър. — Струва ми се, че всеки път, когато единият опита някое заклинание, другият използува друго и по този начин взаимно се неутрализират. Това много ми допада.
— Наистина — съгласи се чистосърдечно кимериецът, изхождайки от собствения си опит. — Когато разни магьосници и други от този род започнат да се бъркат в работите на честните бойци, винаги настъпва беда, която оръжието не може да оправи. — Конан много мразеше проблеми, които не могат да се разрешат с оръжие.
Когато пристигнаха пред двореца на Елкуина, вече се свечеряваше. Дворецът беше разположен на върха на странно неправилна могила, издигаща се над околните полета. Стена от гигантски камъни заобикаляше върха на могилата, а върху нея бяха набити заострени колове. Масивната порта се отвори, за да влязат, и веднага подир тях отново се затвори.
Влязоха в огромен двор, осеян с малки постройки: ковачници, конюшни, различни навеси. Виждаше се и много добитък. В центъра се издигаше кралският дворец: дълга ниска постройка със стръмен покрив, покрит с торф. На покрива пасяха кози, а от високите комини се издигаше пушек. Един крал от Юга би се усмихнал, ако чуеше, че една такава сграда се нарича царски дворец, но за северняците това беше именно дворец — това беше мястото, където бойците живееха и пируваха заедно със своя крал. Те не биха го уважавали, ако не го виждат или го виждат рядко.
Стените миришеха на прясно одялано дърво и Конан разбра, че тези хора живеят тук отскоро. Той последва Зигеър до конюшнята, построена до каменната стена, и остави коня си на грижите на две-три момчета. Когато излязоха, разгледа стената. Дори на оскъдната светлина можа да види, че е старинна, изградена от огромни камъни и цялата обрасла с лишеи.
— Кой я е построил? — попита той.
— Великаните от древността — отговори някак смутено Зигеър. — Не ми харесва. Хайде да отидем да вечеряме и да намерим свястна бира.
Докато вървяха към двореца, Конан видя, че сваляха телата от конете. Чуваше се приглушен плач, но жените на Севера не оплакват мъртвите си с неестествени пронизителни плачове, като жените на Юга. „Добре че е началото на зимата и ще могат да изкопаят гробове — помисли си Конан — Съвсем скоро земята ще замръзне и ще трябва да държат труповете под навеси, докато се запролети.“
Вътре дворецът беше украсен повече, отколкото можеше да се предположи отвън. Макар да беше нов, върху гредите вече бяха изрязани фантастични изображения — различни плетеници, дела на герои и какви ли не странни зверове, оцветени с ярки растителни багрила. По стените бяха накачени рога на елени и лосове, а също така и завеси — и за украса, и за топлина. Подът беше покрит с плоски камъни и застлан с тръстика. В огромното огнище в центъра пукаха и пръскаха искри големи дънери. Над пламъците се въртяха шишове с месо.
Устата на Конан се напълни със слюнки, а очите — със сълзи от пушека. На дълги пейки покрай масите, направени от дъски, поставени върху дървени магарета, вече бяха насядали бойците, всички без оръжия и доспехи. Зигеър показа на Конан мястото му за спане — на стената над него имаше куки за закачане на шлема и колана със сабята, щита и ризницата, за да му бъдат подръка в случай на неочаквано нападение. Той подпря копието си на една стойка до мястото за спане, оправи нещата си и седна на пейката. Всеки мъж седеше срещу мястото, където спеше, така че нямаше никакви спорове кой къде да седне. Освен това, ако ги нападнеха дори в разгара на пируването, всеки боец можеше бързо да се въоръжи. Тези хора отделяха голямо внимание на опасността от враждебни действия.
Щом Конан седна, една девойка постави пред него голяма дървена чаша бира с висока яка от пяна. Той я пресуши на един дъх, удари чашата по дъската и тя почти мигновено беше напълнена. После донесоха чинии с големи късове пушено месо и за известно време престанаха всякакви приказки, тъй като изгладнелите бойци си наваксваха за времето, когато бе трябвало да се задоволяват само с походни дажби.
Когато поутолиха глада си, мъжете започнаха да се хвалят с постигнатите успехи през днешната битка. Всеки разказваше за собствените си подвизи и хвалеше онова, което беше видял от боя на другите. Всички оценяваха високо приноса на Конан за изхода на битката, макар че никой не стигна чак дотам, та да признае, че ако Конан не беше дошъл навреме, всички можеха да загинат.