На сутринта Тотила се приготвяше за предстоящия бой. Беше изпълнен с дълбокото задоволство на човек, който е планирал добре всичко и вижда как плановете му се осъществяват. Препаса колана със сабята и излезе от шатрата.
— Готови ли са кладите? — попита Тотила един от хората си и той посочи към равнината, където близко до камъните на великаните се издигаха две големи камари дърва. — Тогава да отидем и да изгорим тези трупове — каза нетърпеливо Тотила. — Днес ни предстои още работа: да спечелим една битка и да извършим кралска сватба.
Тунгианците вече се бяха струпали около кладите, над които се бяха трудили цяла нощ. Торманците се разтакаваха наоколо, стояха подпрени на копията си и не показваха никакво уважение към мъртвите. Според техния обичай падналите се изгаряха час след свършване на битката или биваха връщани у дома, ако разстоянието позволяваше това.
По пътя към кладите към Тотила се присъедини Илма.
— Не се ли потрудих добре, кралю?
— Много добре, наистина — съгласи се Тотила и се усмихна великодушно на своя магьосник. — До вчера почти бях готов да те убия, толкова много бях разочарован от теб. Но сега, изглежда, всичко върви към най-добро.
— За моя крал желая само най-доброто — увери го Илма. Напоследък беше изгубил високомерието си под влияние на някаква лоша звезда. Но можеха ли последните му дела да не дадат желания резултат? Нямаше начин това да стане.
Без никакво предисловие Тотила взе една факла и я хвърли върху по-голямата от кладите.
— С това давам последен покой на духа на моя побратим, Одок, крал на тунгианците.
После отиде при по-малката клада. Между тунгианците се чу мърморене. Погребалният обред на един крал трябваше да трае часове. Постъпката на Тотила беше непристойна.
Но ги очакваше още по-голяма изненада.
— Камбрийците идват! — извика някой.
Всички се обърнаха към крепостта и зяпнаха от изумление. Цялата армия на камбрийците пресичаше равнината. В предната редица вървеше Елкуина.
— Светотатство! — каза Тотила повече изненадано, отколкото гневно. — Сигурен съм, че дори и най-отчаяните хора не биха осквернили едно погребение!
— Те държат копията си наведени надолу — отбеляза старейшината на тунгианците. — И водят Елкуина. Може би искат да отдадат последна почит.
Широка усмивка се изписа на лицето на Тотила.
— Не. Те идват да се предадат. Защо иначе ще идва и самата Елкуина? Трябва да се приготвим да я приемем както подобава. — Той тръгна към пристигащата армия, а Илма го последва. — Привет, Елкуина — извика Тотила, когато камбрийците наближиха. — Радвам се да видя, че здравият разум е надделял и ти си решила да туриш край на тази война и да спреш по-нататъшните кръвопролития.
— Какво имаш предвид, Тотила? — попита Елкуина. — Аз дойдох да почета това двойно погребение. Кралете трябва да участват в такива ритуали.
— Особено когато едната от кладите е моя! — извика някой.
Онемял Тотила наблюдаваше как тълпата се раздели и се появиха четирима роби с носилка на ръце. На нея лежеше Леовигилд — блед, превързан, но жив. Тунгианците се опулиха от недоумение, после се развеселиха и се спуснаха към младежа, а той посочи с пръст Илма.
— Този магьосник направи фантом, който прие моя образ! Фантомът уби Одок, не аз!
Без да се колебае, Тотила се завъртя, извади сабята си и преди Илма да успее дори да мигне, кралското оръжие се вряза в рамото му и спря чак когато достигна до кръста. Тотила стъпи върху умиращия магьосник, изтегли сабята си от трупа и се обърна към Елкуина.
— Така наказвам подобно престъпление! Уверявам те, Елкуина, че не знаех за това. Мислех, че отмъщавам за смъртта на Одок. — Той посочи трупа на магьосника. — Но сега наистина отмъстих.
Елкуина леко изкриви устни.
— Ти наистина си човек на бързите решения, но този път това няма да те спаси. Хората няма дълго да вървят подир коварство и предателство.
Сякаш в потвърждение на тези думи тунгианците се отдръпнаха от торманците и се наредиха до камбрийците.
Тотила свали от лицето си маската на дружелюбност и се озъби.
— Те ще вървят подир един истински крал, ако няма други живи! — И пристъпи към Елкуина и Леовигилд, но внезапно пред него се изправи един чернокос мъж с щит и извадена сабя.
— Време е да се запознаем — каза Конан.
— Вярно е — съгласи се Тотила. — Прекалено дълго наметалото ми е без черен скалп. Ако ми отделиш малко време, ще заслужиш мястото си върху него.