Той свали прочутата си дреха и я подхвърли на един от хората си. Друг мъж му донесе щита. Всички се разстъпиха, за да направят място. Предстоеше рядко зрелище.
Кралят и кимериецът се въртяха в кръг, добре прикрити зад щитовете си. Тотила атакува пръв, подскачайки, за да нанесе хоризонтален удар по главата на Конан. Вместо да блокира удара с щита си, кимериецът се наведе и замахна към кръста на Тотила, но ударът беше съзнателно къс и мина пред щита му. Бърз като мълния Конан промени посоката и нанесе удар отляво върху незащитената от щита страна. Вместо да прикрие тялото си, Тотила промени посоката на собствения си замах и блокира сабята на Конан, която беше само на един пръст от кръста му.
При тази кратка размяна на удари се чу се мощен възглас, награда за майсторския бой на мъжете и израз на възхищение от невероятната сила на ръцете и китките, необходима да се обърне посоката на две толкова тежки саби по средата на замаха. Други мъже сигурно щяха да се отдалечат един от друг за следващата атака, но тези двамата продължаваха със смайваща бързина размяна на удари към краката, бедрата, раменете и главите. От време на време сабя иззвъняваше по ризница, шлем или щит, но биещите се бяха толкова изкусни, че се отдръпваха в последния миг и ударите никога не падаха под прав ъгъл, а винаги се отплесваха от броните, оставяйки само малки повреди.
Изглеждаше невъзможно смъртни хора да могат да издържат на такъв бой, но двамата мъже не проявяваха никакви признаци на умора. Щитовете им бяха изподрани, ризниците подбити и с вдлъбнатини, слънцето се беше вдигнало високо на небето, но те продължаваха да се нападат с неуморната ярост на мъжкари, защитаващи харемите си. Никой от двамата нямаше да намали атаките си, докато не просне другия на земята.
Накрая все пак си пролича, че са уморени. При толкова равни сили никой не можеше да победи. Атаките им започнаха да стават по-неточни, защитата загуби бързината си. Пот се лееше от двамата мъже, дишането им стана тежко, по ръцете и краката и на двамата кървяха рани.
Най-сетне те се отдалечиха един от друг. За зрителите това изглеждаше като кратък отдих, предхождащ нова продължителна схватка, но двамата противници знаеха по-добре какво щеше да последва. И двамата бяха еднакво изморени, щитовете им тежаха като каменни. Още един удар, може би два, най-много три и битката ще бъде решена.
— Благодаря ти за великолепния бой, кимериецо — каза Тотила. — Каквото и да се случи, този бой ще се запомни.
— Поздравявам те, Тотила — отвърна тежко задъхан Конан. — Трябвало е да си останеш боец, а не да се стремиш да станеш крал.
— Човек е длъжен да тръгне по пътя на кралете, когато знае, че челото му е белязано със знака на величието. Хайде да свършваме.
Тотила отново вдигна щита си. Над ръба се показваха единствено очите му. Той извика и пристъпи напред. Конан мълчаливо атакува, но се подхлъзна в локва кръв и едва се задържа да не падне. Тотила използува този момент, за да нанесе страхотен удар отгоре, при което смъкна малко щита си. Това беше достатъчно за Конан.
За първи път той използува върха. Възстановявайки равновесието от престореното подхлъзване, той изхвърли напред ръката си и натисна с цялата тежест на тялото си. Върхът влезе в крещящата уста на Тотила, изхрущя през зъбите, небцето и черепа и се показа на цели две педи зад чудесния шлем. Конан измъкна сабята. За момент огромното тяло на Тотила се задържа на крака, после рухна като отсечен дънер.
Конан се обърна към торманците.
— Кой иска да последва своя крал в царството на мрака?
Торманските бойци, допреди час толкова уверени, се бяха смълчали. Бяха без крал, в чужда страна, сред по-многоброен противник. Накрая един старейшина отиде при Елкуина.
— Господарке, нашият крал не беше от знатно потекло и не остави наследник. Ако камбрийците и тунгианците се обединят, торманците също ще станат ваши хора, стига да се отнасяте с нас като с равни.
Елкуина погледна към Леовигилд и той леко кимна. Тя се обърна към старейшината.
— Така да бъде. — Клетвата за вярност към един крал беше нещо много просто на север. — Хвърлете тази мърша на кладата с фалшивия Леовигилд. Тотила не беше истински крал.
— Не! — изрева Конан. — Направете му клада по-висока от кладата на Одок! Той беше истински крал. Ако трябва, лично аз ще я издигна. Кълна се във всемогъщия Кром!
Елкуина го погледна, после каза: