Конан на свой ред стана и похвали домакините, сега другари по оръжие. Той обясни някои тънкости в победата си над покойния Аджилулф, които слушателите следяха внимателно с интереса на професионалисти, които имат пред себе си майстор. Никога необременяван от прекалена скромност, Конан не омаловажи своята победа и завърши с похвали за новия си работодател и новите си другари, обявявайки желанието си да се бие срещу техните врагове. Когато Конан седна на мястото си, избухна взрив от аплодисменти, последван от многобройни наздравици.
Накрая стана Елкуина и според обичая на Севера обсипа бойците с похвали и им раздаде подаръци. Думите, с които похвали Конан, според него, бяха доста сдържани, като се имаше предвид приносът му за победата, но пък не можеше да осъди щедростта й в материалните награди. Неговият подарък беше гривна с много корал и гранати. В южните страни теглото само на златото по нея представляваше заплатата на опитен боец за цяла година. Конан нахлузи гривната на мускулестата си дясна ръка и учтиво благодари на Елкуина. Тя, изглежда, не обърна никакво внимание на думите му.
После, докато гасяха факлите, Елкуина обяви, че обредите за убитите ще се извършат на следния ден при залез слънце, и всички се приготвиха за сън. Елкуина изчезна зад завесата, опъната в края на залата, а магьосникът отиде в малката си, струпана от камъни колиба, където извършваше магьосническите си задължения. Всички останали легнаха да спят на сламата, увити в наметалата си.
На Конан още не му се спеше. Той взе една половница, пълна с ароматна греяна бира, и излезе навън, без да разбира причината за тревогите си. Дворът беше тих, тъй като всички вече си бяха легнали, а домашните птици бяха накацали под навесите. Само едно куче се въртеше наоколо, несъмнено водено от надеждата да получи някое закъсняло подаяние от пиршеството.
Кимериецът съгледа светлина, идваща от стената над портата, пресече двора и намери стълба, направена от разцепени трупи, която водеше към дървена платформа, простираща се от вътрешната страна на стената. Над портата имаше само един часови, застанал до запален мангал. На светлината от огъня кимериецът позна един от другарите си от битката през деня.
— Привет, Хагбард — поздрави Конан. — Студена нощ, а?
Хагбард придърпа полите на покривалото си.
— По-студена от обикновено, Конан.
Наистина беше застудяло, откакто Конан беше влязъл в залата. Той подаде половницата на Хагбард и мъжът пи с благодарност от топлата бира.
— Ледените великани тази година са се отправили рано на юг — отбеляза кимериецът.
Хагбард върна половницата.
— Благодаря, приятелю. Да, това предвещава лоша зима. Ако утре стане още по-студено, не ще можем да погребем мъртвите си.
— Не ги ли изгаряте?
— Никога. Боецът се погребва с оръжията си, занаятчията със своите инструменти, жената с хурката и вретеното си. Такъв е обичаят. Дори децата се погребват с играчките си, а робите със сечивата си. Ако не можем да ги погребем утре, ще трябва да построим дом на покойници без покрив и да ги държим там до размразяването на почвата.
Конан огледа мрачния, дори тайнствен терен отвъд защитната стена. Широко открито поле, почти малка равнина, странно контрастиращо с гористите хълмове, типични за тази страна. На сияйната светлина на кръглоликата луна Конан можа да види, че сред равнината се издигат няколко стръмни хълма, все пак по-ниски от онзи, на който беше крепостта. Няколко от тях бяха увенчани с подобни каменни стени. В равнинната част имаше изправени камъни, наредени в прави линии или в кръгове. Някои приличаха на порти — два изправени камъка с една голяма каменна плоча, поставена хоризонтално върху тях.
— Откога живеете тук? — попита Конан и докосна един от трупите на оградата. По ръката му остана лепкав сок.
— Едва от средата на лятото. На старото място живяхме десет години, но нивите се изтощиха. Дивечът също намаля, рибата в потоците стана малко и решихме, че е време да се преместим.
Повечето северни народи в най-добрия случай бяха полуномади. В стари времена цели нации си бяха вземали нещата и се бяха преселвали просто заради самата промяна, в резултат на което често бяха избухвали големи войни. Най-честата причина обаче бе изтощаването на земята, обитавана твърде дълго от хора, чието земеделие бе примитивно и ниско продуктивно.