Белезникавият мрамор на стената на двореца беше издялан във формата на лози с многобройни листа, които предлагаха стотици удобни места за хващане и стъпване. За човек, който си бе играл по канарите на Кимерия като малко момче, тази стена беше лесна за изкачване като пътека. Когато Конан провеси крак над мраморния парапет на балкона, паунът отново изпищя, но този път викът му рязко прекъсна. Конан надникна надолу към мястото, където часовоите извършваха обхода си. Те все още не забелязваха нищо нередно. Ала беше добре да вземе медальоните и да изчезне колкото е възможно по-бързо. Който и глупак да се разхождаше наоколо — може би някой, който принуждаваше пауните да млъкнат — след малко щеше да привлече вниманието на часовоите.
Той се провря през тежките завеси и се промъкна до средата на тъмната стая. И чак тогава осъзна, че е сгрешил. Не беше сам. Някой затаи дъх в леглото с балдахин от лека прозирна материя и се размърда сред завивките.
Карпашката кама щръкна в юмрука на младежа. Той вече бе решил какво да предприеме и се хвърли срещу леглото. Копринена тъкан, фина като паяжина, се раздра под напора му и той се сборичка с човека под нея. Дивата му атака събори и двамата върху мраморния, украсен с мозайка под. Конан изведнъж осъзна, че плътта, която притиска, макар да беше корава, поддава под стоманената му хватка, при това от нея се носеше сладък аромат на парфюм с миризма на цвете. Той разкъса копринените чаршафи, за да види ясно кой така безсилно се бори срещу него.
Първото, което се откри пред погледа му, бяха красиви крака, които диво ритаха във въздуха, след това закръглени бедра, изящен кръст и накрая — красиво лице с тъмни кръгли очи, които страхливо се взираха в него над собствените му пръсти — беше затиснал устата на жената. Тя носеше сребърен медальон с черен камък, който висеше между малките й, красиво оформени гърди. С изключение на това украшение нищо не скриваше тялото й, освен тъмните, дълги до кръста коси.
— Коя си ти, момиче? — Конан освободи хватката си и й позволи да приказва, ала държеше ръката си готова, в случай че й хрумне да закрещи.
Тя преглътна и облиза сочните си устни с малкия си розов език.
— Казвам се Велита, благородни господине. Аз съм обикновена робиня. Моля те, не ме наранявай.
— Няма. — Той хвърли бърз поглед към украсената с гоблени спалня, търсейки нещо, с което да я върже. Не можеше да я остави свободна — тя щеше да вдигне тревога. Хрумна му, че това не са стаи, където би трябвало да спи една робиня. — Какво правиш тука, Велита? Среща ли имаш с някого? Кажи ми истината!
— Нямам среща, кълна се. — Гласът й затрепери. — Кралят ме избра, ала после предпочете един юноша от Коринтия. Не ми позволиха да се върна в женското отделение на двореца. Как ми се иска да се върна в Аграпур!
— Аграпур! Значи ти си една от танцьорките, изпратени от Илдиз?
Тя гневно отметна малката си глава.
— Аз бях най-добрата танцьорка в двора на Илдиз. Той нямаше право да ме изпраща тук. — Тя внезапно ахна: — Ти не си от двореца! Крадец ли си? Моля те! Ще бъда твоя, ако ме освободиш от този крал, който предпочита млади мъже.
Конан се усмихна. Доста примамлива мисъл — да открадне танцьорка от кралския палат. Каквато беше лека, нямаше да представлява сериозен товар през стената на двореца, пък и у него пламтяха гордостта и силата на младостта.
— Ще те взема с мен, Велита, ала нямам желание да притежавам роби. Ще те освободя да отидеш, където пожелаеш, и при това ще ти дам сто жълтици. Кълна се в името на Кром и в името на Бел, Бога на крадците!
Щедър жест, ала можеше спокойно да си го позволи. В края на краищата щяха да му останат девет хиляди и деветстотин жълтици.
Долната устна на Велита потрепери.
— Не ми се подиграваш, нали? О, да бъда свободна! — Нежните й ръце плътно го обгърнаха. — Ще ти служа, кълна се, ще танцувам за тебе и…
За миг той се наслади на приятния натиск, с който коравите й гърди подпалиха гръдния му кош, после се върна към задачата си, която още не бе изпълнил.
— Достатъчно, момиче. Помогни ми да взема онова, за което съм дошъл, и няма да е необходимо да правиш нищо повече. Виждала ли си медальоните, които са пристигнали с теб за Тиридатес?
— Естествено. Виж, ето един от тях.
Тя свали сребърната верижка от врата си и я пъхна в ръцете му.
Той любопитно я заобръща между пръстите си. Опитът му на крадец му бе донесъл познания за стойността на тези неща. Инкрустацията и верижката бяха майсторски изработени, но от не много скъп метал. Що се отнася до камъка… Черен като абанос овал, дълъг до последната става на показалеца му, гладък като перла… ала не беше перла. Някакви червени точици се появяваха близо до неговата повърхност, а след това се спускаха в необятните черни глъбини. Конан рязко откъсна погледа си от медальона.