— Може би си прав… Излизам да глътна малко свеж въздух. От тия разговори направо ме заболя стомах.
Той остави кръчмаря, който бе започнал да си мърмори страшни неща под носа, и излезе на улицата. Въздухът в Пустинята бе всичко друго, но не и свеж. Вонята от гниещи отпадъци се смесваше с изпарения от човешки изпражнения и повръщано. Плочите от настилката, в местата, където не бяха изкъртени и нямаше дупки, пълни с тиня, бяха покрити с кал. В мрачните глъбини на една пряка, толкова тясна, че едва позволяваше на по-едър мъж да се промъкне между стените на къщите, жертва на някакъв обир стенеше за помощ. Или пък беше просто примамка, която привличаше хора, за да бъдат окрадени. Двата варианта бяха еднакво вероятни.
Конан преднамерено се разхождаше из лъкатушещите улички в това царство на крадците, макар сам да не знаеше каква точно е неговата цел. Един измамник със зацапана сребърна бродерия върху дългото до кръста палто помаха за поздрав, когато Конан мина край него, млада проститутка, съвсем гола, ако не се брояха позлатените пиринчени камбанки върху гърдите й, бе седнала да почива пред входа на някаква къща и се усмихна на широкоплещестия младеж, внезапно решила, че в края на краищата не е чак толкова уморена. Конан дори не ги забеляза, нито пък обърна внимание на един „сляп“ просяк в черни дрипи, който почукваше със счупената си тояжка по улицата и след като хвърли поглед към мрачно стиснатите челюсти на Конан, отпусна камата, която стискаше под мръсните си дрехи. Младежът не усети и присъствието на тримата мъже, които го следваха по лъкатушещите улички, като прикриваха лицата си с краищата на тюрбаните си, а побелелите от напрежение кокалчета на ръцете им стискаха тояги под омазаните дрехи, докато мускулестите му ръце и дългата му сабя не ги накараха да вземат друго решение.
Младежът се опитваше да си втълпи, че медальоните вече са извън неговия обсег на действие. Не разполагаше с нищо друго, освен с проблясъци на съмнение относно това кой ги е взел и нямаше никаква представа къде се намират сега. И все пак десет хиляди жълтици не бяха нещо, от което човек така лесно се отказва. Освен това вече познаваше Велита, робинята. Тя би била щастлива с всеки господар, който е добър с нея. Ала той бе обещал, беше се заклел, че ще я освободи. Беше се заклел в името на Бел и Кром. Неговата клетва и десетте хиляди жълтици.
Изведнъж осъзна, че се намира извън Пустинята, близо до кръчмата „Танцуващият бик“ на улицата на Сребърната риба. Оградена с дървета ивица тревна площ се спускаше чак до центъра на широката улица. Носени от роби столове-носилки си съперничеха по брой с пешеходците и наоколо не се виждаше никакъв просяк. Това място бе далеч от Пустинята и все пак Конан и тук имаше приятели, или поне познати. Подвижните врати на кръчмата, върху които бе изрисуван строен мъж с кожен колан, подскачащ между рогата на голям черен бик, изскърцаха, когато Конан ги бутна и влезе.
„Кръчмите — помисли си младежът, докато търсеше да зърне лицето на човека, когото искаше да срещне — много си приличат, независимо дали се намират в Пустинята, или не.“ Вместо от разбойници и крадци масите бяха заети от дебели търговци, облечени в дрехи от лилава коприна и зелен брокат. Просто методите на крадене бяха различни. На мястото на фалшификатора на монети седеше строен мъж, който държеше ароматична топчица срещу зараза под силно издадения си напред нос. Той не подправяше парите, които разпространяваше, а просто ги купуваше от задната врата на кралския монетен двор. Имаше и куп сводници, облечени като благородници в алени одежди, окичени със смарагди, които украсяваха ушите им — някои от тях в действителност бяха благородници, ала това не ги правеше с нищо по-различни от обикновените сводници. Куртизанките носеха златотъкани дрехи вместо само позлатени, имаха рубини, вместо спесартини1, ала и те бяха разсъблечени и предлагаха същите прелести, както в Пустинята.
Зърна човека, когото търсеше — Ампартес, търговец, когото никак не го беше грижа дали са платени кралските мита̀ върху стоките, които купува. Търговецът седеше сам на маса до стената. Каквото и да се случеше в Шадизар, Ампартес скоро знаеше всичко за него. Столът до масата срещу дебелия търговец недоволно изстена, когато тежкото тяло на Конан се отпусна върху него — звук, твърде близък до този, който се надигна и в гърлото на Ампартес. Мазната му буза трепна, когато тъмните му очи се отместиха, за да отчетат кой е забелязал пристигането на Конан. Той подръпна късата си остра брада с обсипаната си с пръстени ръка.
1
Спесартин — камък от групата на гранатите — ярко оранжев, когато е в чист вид и тъмно оранжев до червен, когато е с примеси — бел. Wizard