„Пет тела — помисли си Конан. — Петте момичета танцьорки.“
— Имало ли е войници с тези поклонници? Въоръжени мъже?
Ампартес поклати глава.
— Нямали дори една кама, доколкото чух. Казали на сержанта пред Поргата на Трите меча, че духът на техния бог щял да ги закриля. Той им отвърнал, че една сабя ще свърши по-добра работа и това, че носят войнишки ботуши, не било достатъчно.
— Какво? Какво каза за войнишките ботуши?
— От къде на къде, в името на… как бих могъл да зная нещо за тези ботуши? — Той разпери ръце. — Добре. Всичко, което знам, е, че едни от тях носел кавалерийски къси полуботуши. Дрехата му се закачила на стремето и едни от ботушите се показал и хората го забелязали. — Тонът на търговеца стана саркастичен. — Искаш ли да знаеш как изглеждали? Червени, с нещо като щампована змия отстрани. Странно е наистина, но точно това чух. И това, Конан, е наистина последното нещо, което зная за проклетите поклонници. Сега ще задоволиш ли моето любопитство? Какво, в името на всички богове, кара човек като теб да си губи времето с поклонници?
— Искам да посъбера опит в религията — отвърна Конан и прибра камата в ножницата. После стана и остави търговеца да се кикоти — гърленият му смях не престана, докато от очите му не изскочиха сълзи, които се затъркаляха по месестите му огромни бузи.
Докато Конан пресече Шадизар и отиде до конюшнята, където бе оставил своя кон, той вече се бе убедил, че е прав. Не само петте тела в буретата потвърждаваха разсъжденията му, но и Портата на Трите меча. Тази порта извеждаше на североизток, към маршрута на керваните, който минаваше от Кешрон през Кезанкианските планини към Султанапур. Вендия наистина беше само едно име в съзнанието му, но той знаеше, че до нея се достига, ако човек излезе от града през Портата на Черния трон, след това се пътува на югоизток през Туран и се преплува морето Вилайет. Младежът реши — щом оседлаеше коня си, щеше да поеме през Портата на Трите меча по следите на Велита, медальоните и своите десет хиляди жълтици.
Шеста глава
Мъжът с бойните доспехи остро контрастираше с останалите събрани в личната стая за аудиенции на крал Тиридатес. Всичко у него допринасяше за това впечатление. От набедрениците над късите му полуботуши до плетената ризница и нагръдника, предпазващ гърлото му. Доспехите му бяха обикновени и тъмни, за да не отразяват светлината, когато е на военен поход. Дори гребенът от конски косми на шлема му, който бе стиснал под мишница, беше по-скоро червеникавокафяв, отколкото ален. Той се наричаше Харанидес, капитан от кавалерията, и се бе издигнал, без да има покровител или връзки в семейството си. Сега капитанът си задаваше въпроса дали повишението, което бе получил, си струва всичките му усилия.
От останалите четирима в облицованата със слонова кост стая само двама заслужаваха внимание. Тиридатес, кралят на Замора, се бе налегнал върху Малкия трон — облегалките за ръцете представляваха леопарди, тръгнали на лов, които сякаш тъкмо бяха подскочили, облегалката за гърба бе направена във формата на паун с разкошни пера, украсени със смарагди, рубини, сапфири и перли. Кралят се бе отпуснал на трона, като че ли седеше на стол в кръчма; златна чаша висеше в една от безсилните му ръце. Дрехата му с цвят на аметист бе смачкана и изцапана с петна, очите му гледаха с помътен поглед. Със свободната си ръка той небрежно галеше ръката на русокосо момиче, което бе коленичило край трона и не носеше върху парфюмираното си тяло нищо, освен широка огърлица от перли около изящната си лебедова шия. От другата страна на трона, обиден от липсата на внимание, се цупеше юноша — също така строен и русокос, и облечен точно по същия начин като момичето.
Другият мъж, който заслужаваше внимание дори повече от краля, се бе изправил на три стъпки вдясно от трона. Посивял и прегърбен, ала с проницателна интелигентност, изписана върху съсухреното му лице, той носеше алена одежда, обшита със златни нишки при прореза на гърдите, а златният Печат на Замора висеше на врата му върху украсена със смарагди верига. Неговото име беше Ахаресус и печатът бе дошъл в ръцете му след смъртта на Малдерес — бившият главен кралски съветник, който бе загубил живота си предната нощ.
— Знаеш ли защо те призовахме, капитане? — каза Ахаресус.
— Не, твоя светлост върховен съветнико — сковано отговори Харанидес. Съветникът го наблюдаваше с изпълнен с очакване поглед, докато войникът накрая продължи: — Разбира се, имам някои предположения. Може би повикването е свързано със събитията от снощи?