Не осъзнаваше, че все още държи ножа за жертвоприношения, докато острието не прободе ребрата на туранеца. Магът погледна лицето, което сега се взираше в него с открита омраза. Изпита съжаление. Слугите от човешкия род бяха толкова по-полезни от пазачите С’тара. Прекалено полезни, за да бъдат изхвърляни заради някаква случайност.
Магьосникът почувства, че нещо се блъска в гърдите му и погледна надолу. Щръкнала изпод черната дреха, се подаваше дръжка на нож, която ръката на Тюфик току-що бе изтървала. Изпълнен с презрение, Аманар отблъсна от себе си умиращия мъж, издърпа ножа от тялото му и вдигна тънкото острие над мъжа върху каменния под — устата му се пълнеше със собствената му кръв.
— Глупак! — каза Аманар. — Трябва първо да убиеш душата ми, преди което и да било оръжие на простосмъртен да е в състояние да ме нарани.
Той се обърна встрани. Гладът на пазачите за прясно месо щеше да го отърве от онова, което бе останало от Тюфик. Но той трябваше да утолява и друг глад — глада на Морат-Аминее, за да спечели време. Трябваше да довежда нови пленници. Повече жертви за Съществото, което поглъща човешки души.
Магьосникът отново се върна в залата за жертвоприношения и се погрижи за поредната жертва.
Втора глава
Шадизар, със своите лилави куполи и многобройните островърхи кули, бе известен като „порочния град“, ала развратът на неговите високомерни благородници, техните жени с жестоки очи и украсените им с перли дъщери бледнееше, сравнен с всекидневния ход на живота в онази част на града, известна като Пустинята. В тесните криволичещи улици и осеяните с боклуци пресечки — истинско убежище за крадците, за онези, които отвличаха хора заради откупа, за убийците и всякаква друга измет, цената на един труп достигаше сребърна монета, тази на живота — меден грош, а за цената на човешката душа въобще не си струваше да се приказва.
Едрият младеж, който се излежаваше в леглото на горния етаж в таверната на Абулетес, в самото сърце на Пустинята, въобще не помисляше за онези, застрашени да загубят живота си сред зловонната нищета навън. Очите му, със синия цвят на сапфир под изрязаната като квадрат черна грива на косите, следяха една жена с маслинен цвят на кожата, застанала в другия край на малката стая. Жената поправяше позлатения си пиринчен нагръдник, който по-скоро излагаше на показ, отколкото скриваше красиво изваяните й гърди. Останалите й одежди бяха прозрачни дълги и тесни панталони, срязани от кръста до глезена, и позлатен колан, не по-широк от два пръста, спуснат ниско върху закръглените й бедра. Тя носеше четири пръстена — зелен оливин и червен алмандин на лявата си ръка, млечносин топаз и червено-зеленикав александрит на дясната.
— Не го казвай, Конан — обади се тя.
— Какво да не казвам? — изръмжа той. Макар гладкото му лице да показваше, че е видял не повече от двадесет зими през живота си, очите му разкриваха, че тези зими са били изпълнени с дни на кръв и стомана. Той отметна кожената завивка с масивната си длан, стана да се облече и както винаги провери дали оръжията са му подръка — старинна широка сабя в износена ножница от шагренова кожа и карпашка кама с тъмно острие, която той привърза над лявата си китка.
— Давам ти безплатно онова, което продавам на другите. Нима това не те задоволява?
— Не е нужно да продължаваш с тази професия, Семирамис. Аз съм най-добрият крадец в Шадизар, в цяла Замора.
Тя се разсмя. Кокалчетата на пръстите му побеляха върху покритата с кожа дръжка на сабята. Наистина имаше основание за гордостта си, нищо, че тя не знаеше. Нима не беше убивал магьосници и унищожавал зли противници, нима не бе спасил един трон и съборил друг? Кой на неговите години би могъл да каже поне половината от тези неща за себе си? Ала младежът никога не бе приказвал за това дори на Семирамис, тъй като славата е началото на края за един крадец.
— Ами при всичките си кражби — смъмри го тя — какво толкова имаш? Всеки меден петак, който откраднеш, изчезва през пръстите ти като вода.
— Кром! Само затова ли не желаеш да бъдеш моя. Заради парите?
— Глупак! — сви устни тя и преди той да изрече и дума, гневно изхвърча от стаята.
Известно време младежът остана намръщен, загледан в голите дървени стени. Семирамис не знаеше нищо дори за половината от неговите неприятности в Шадизар. Той наистина беше най-успешно подвизаващият се крадец в града, ала успехите му започваха да се обръщат срещу него самия. Дебелите търговци и парфюмираните благородници, чиито жилища ограбваше, бяха обявили награда, с която целяха да сложат кран на неговите обири. Някои от същите тези хора го бяха наемали в случаи, когато желаеха да си възвърнат уличаващо писмо или подарък, по-дискретно пратени на неподходяща жена. Онова, което знаеше за техните тайни, вероятно беше не по-малка причина за обявената награда, отколкото самите кражби. Всичко това натежаваше още повече, като се прибавеха и пламеннооките богаташки дъщери, които намираха за пленително да се задяват с младия мускулест варварин.