Конан зърна Семирамис, която се качваше по стълбището. Котианецът я следваше по петите, а голямата му ръка със сигурни движения на собственик милваше почти голото й бедро. Конан смръщи вежди и изтри острието на оръжието си в широките панталони на едни от мъртъвците. Проклетницата, очите й показваха, че вече си е намерила по-добър мъж. Младежът отново се обърна към масата на червенокосата. Там нямаше никого. Той изруга под нос.
— Този също е мъртъв — измърмори дебелият Абулетес и коленичи край единия от противниците на Конан. Ръцете му като охранени паяци изхлузиха сребърната верижка от шията на мъртвеца. — Строшил си му врата. Кълна се в чреслата на Хануман, Конан! Лиши ме от трима клиенти, дето не им се свидеше. Почти съм решил да ти кажа да се пръждосаш някъде другаде.
— Е, сега нали им вземаш всичко — каза кисело Конан. — И не трябва да даваш дори капка от разреденото си вино. Но виж, на мен може да донесеш една кана от най-хубавите си запаси. Вино от Кейро. За тяхна сметка.
Той се разположи на масата срещу стената, а през главата му полетяха лоши мисли за жените. Поне червенокосата трябваше да покаже мъничко благодарност. Беше я отървал от жесток побой, ако не и от нещо по-страшно. А пък Семирамис…
Абулетес тропна под носа му груба глинена кана и протегна мръсната си ръка. Конан му кимна към последния от иранистанците, чието мъртво тяло бе повлечено навън от двама размъкнати мъже, които спечелваха някоя и друга сребърна монета, като слугуваха в таверната. Конан бе видял как трите кесии на мъртъвците изчезнаха под зацапаната престилка на Абулетес. След миг собственикът на таверната обърса дебелите си ръце в престилката и затътри крака към тезгяха. А Конан притихна, решил да се отдаде на сериозно пиене.
Трета глава
Масите, които се бяха опразнили по време на сбиването, бързо бяха отново заети. Никой не погледна повече от веднъж, докато изнасяха мъртъвците. Шумът от кресливия смях и дрезгавите гласове изобщо не бе затихвал. Полуголата куртизанка мина покрай Конан, измери с кратък, изпълнен с похот поглед широките му рамене, ала продължи пътя си, отблъсната от мрачното му лице.
Неговите неблагополучия, реши Конан, след като изпразни четири големи дървени чаши от сладкото вино, нямаше да бъдат прекратени със сумите, които нормално открадваше. Ако беше заможен, гадателката с кестенявочервена коса нямаше да си отиде, а Семирамис не би решила, че е толкова важно да упражнява своя занаят. Ала златните бокали, задигани от гостните на тлъстите търговци, перлените огърлици, отмъквани от постелите на бляскавите благороднички, докарваха десет пъти по-малко от стойността си в скривалищата за крадени вещи в Пустинята. А той не притежаваше изкуството да пести. Онова, което му оставаше след разходите по жени, отиваше за хазарт и пиене. Единственият начин да спечели много си оставаше голямата кражба. Но каква? И откъде?
От палата естествено. Крал Тиридатес притежаваше несметни съкровища. Кралят беше пияница — превърна се в такъв от дните, когато злият магьосник Яра съсредоточи в себе си истинската власт в Замора — но в интерес на истината кралят охотно би се разделил с част от своето богатство заради човека, който бе победил Яра и бе съкрушил Кулата на слоновете. Ако властелинът узнаеше отнякъде за всички действия на човека, който му беше помогнал, и проявеше желание да се раздели с каквото и да било в полза на един крадец. В съзнанието на Конан кралят вече се бе превърнал в негов длъжник, макар че Тиридатес не знаеше нищо за това, нито пък бе дал съгласието си за подобен дълг. Според Конан обаче, ако той вземеше нещо от собствеността на краля, постъпката му нямаше да има нищо общо с кражба.
На второ място оставаше Ларша — древните прокълнати руини недалеч от Шадизар. Произходът на тези разрушени кули и техните проядени от времето стени бе забулен в мрака на отминали столетия, ала никой не се съмняваше, че там е скрито съкровище. И проклятие. Преди едно десетилетие, когато Тиридатес беше все още изпълнен с енергия крал, той бе изпратил рота подбрани войници от собствената си гвардия, който навлязоха сред руините посред бял ден. Нито един от тях не се завърна, ала техните предсмъртни писъци хвърлиха в такава паника кралската свита и личните телохранители на краля, че те удариха на бяг и изоставиха своя господар. Тиридатес бе принуден да побегне с тях. Дори някой друг след това да бе правил някакви ОПИТИ да проникне в обречения град, той не се бе завръщал обратно да разкаже какво е видял там.