Конан не се боеше от проклятия — нима самият той не бе доказал, че е истинска напаст за магьосниците? — както не се страхуваше и да влезе в палата на краля. Но кое от двете да избере? Да отнеме достатъчно богатство от двореца щеше да бъде еднакво трудно с това да го намери в прокълнатите руини. Кое щеше да се окаже по-достойно за усилията му?
Почувства, че някои го наблюдава, и вдигна глава. Тъмен мъж с гърбав нос и лилав тюрбан, превързан със златна лента, стоеше край него и го гледаше. Лилава копринена дреха падаше на широки вълни от кокалестите му рамене. Мъжът се подпираше на висока до раменете тояга от обикновено, добре огладено дърво и въпреки че не носеше друго оръжие и очевидно не живееше в Пустинята, в очите му нямаше и следа от страх — непознатият не се боеше нито от обир, нито от каквото и да било друго.
— Ти си Конан кимериецът — каза той. Тонът му недвусмислено показваше, че не задава въпрос. — Говори се, че си най-добрият крадец в Шадизар.
— Ами ти кой си? — рече предпазливо Конан. — И кой ти позволява да обвиняваш в кражба един честен гражданин? Аз съм телохранител.
Мъжът се разположи на стола срещу младежа, без да поиска съгласието му. Той стискаше тоягата в едната си ръка — Конан усети, че за него тя е оръжие.
— Аз съм Анкар, търговец, който се интересува от много особени стоки. В момента се нуждая от най-добрия крадец в Шадизар.
Конан сръбна от виното си със самоуверена усмивка. Сега вече бе започнал да плава в собствени води.
— И с каква особена стока желаеш да се сдобиеш?
— Най-напред искам да знаеш, че цената, която ще платя, е десет хиляди жълтици.
Конан бързо постави каната на масата, преди виното да се разплиска върху китката му. С десет хиляди… Боже на мъртвите, та с толкова той вече нямаше да бъде крадец, а човек, който се нуждае от пазачи срещу крадци.
— Какво искаш да открадна? — попита той нетърпеливо.
Едва забележима усмивка докосна тънките устни на Анкар.
— Значи ти си Конан крадецът. Поне това вече е установено. Знаеш ли, че Илдиз — кралят на Туран, и Тиридатес са сключили договор да прекратят грабежите срещу търговците по протежение на общата си граница?
— Може да съм чувал, но ми се струва, че човек не може да си тръгне с плячка от подобни договори.
— Така ли мислиш? Тогава трябва да ти кажа, че между кралете са били разменени дарове в знак на почит към този договор, който ще бъде в сила за пет години. Илдиз изпрати на Тиридатес пет млади танцьорки, които носят златно ковчеже. Върху неговия капак са инкрустирани пет аметиста, пет сапфира и пет топаза. В ковчежето са заключени пет медальона, във всеки от които е вграден скъпоценен камък, какъвто никой простосмъртен не е виждал през живота си.
Конан започваше да се уморява от надменния вид на своя странен събеседник. Анкар го вземаше за груб, необразован варварин и може би младежът наистина бе такъв, ала в никакъв случай не бе глупак.
— И ти искаш от мен да открадна медальоните, а не ковчежето — каза той и със задоволство забеляза как се разшириха очите на Анкар.
Мъжът, който бе нарекъл себе си търговец, сграбчи тоягата с двете си ръце.
— Защо говориш така, кимериецо? — Гласът му беше нисък и мрачен.
— Ковчежето, което ми описа, може да бъде продадено за много по-малка сума от тази, която ми предлагаш. Значи остават медальоните. — Той измери с поглед доста възрастния си събеседник и добави със смях: — Освен ако не се интересуваш от младите танцьорки.
Анкар не реагира на веселата забележка, просто продължи да наблюдава Конан с присвити очи.
— Никак не си глупав… — Изведнъж той рязко спря.
Конан гневно прекъсна своя смях. Никак глупав — за един варварин. Той щеше да покаже на този човек едно-две неща, което варварите умееха.
— Къде са медальоните? — изръмжа младежът. — Ако са в съкровищницата, ще ми трябва време да си направя плана и…