По най-бързия възможен начин Конан счупи останалите си окови и тези на двамата мъже. В мига, когато Хордо бе освободен, той скочи, но Конан сграбчи ръката му и го спря. Едноокият напираше да изхвърчи навън.
— Почакай за минутка — каза кимериецът.
— Мина времето за чакане — отвърна Хордо. — Ще отида да се погрижа за сигурността на Червената каня.
— Да се погрижиш за сигурността й? — попита Конан. — Или да умреш рамо до рамо с нея.
— Стремя се към първото, кимериецо, но ще приема и второто, ако се наложи.
Конан гърлено изръмжа.
— Няма да отида на смърт върху копията на С’тара, а ако направиш това, ти няма да бъдеш полезен за мен. Нито за Карела. Харанидес, колко от твоите хора мислиш, че са оцелели? Готови ли са да влязат в бой?
— Може би около двадесет — отвърна капитанът. — А за да се измъкнат от тези килии, те биха влезли в бой и с Ахриман, и с Ерлик.
— Тогава вземи ключовете от тъмничаря и ги освободи. Ако можеш да превземеш и задържиш мостовата кула, значи ни е писано да живеем още дни на този свят.
Харанидес кимна.
— Ще я задържа. Какво ще правиш ти, кимериецо?
— Ще убия Аманар — отвърна Конан. Харанидес кимна сериозно.
— Ами аз? — каза Хордо. Другите двама не му обръщаха никакво внимание.
— Ти с нас ли си? — попита Конан. Хордо кимна и кимериецът продължи: — Събудѝ бандитите. По някакъв начин трябва да преминеш стената, без да те видят. Доведи ги в горния край на пътя към крепостта и чакай. Ти и хрътките на Карела трябва да избиете С’тара и да подпалите колкото можете повече пожари в крепостта. И ти, и Харанидес трябва да изчакате моя сигнал за започване, така че всеки един от нас трябва да е на мястото си. Когато върхът на най-високата кула в крепостта започне да гори, препуснете с конете.
— Ще бъда готов — каза Хордо. — Учили са ме, че планът за всяка битка се проваля още в самото начало на битката. Да се надяваме, че при нас положението ще е различно.
— Сбогом, Харанидес — каза Конан и двамата с Хордо се измъкнаха от тъмницата.
Когато влязоха в централната кула, един С’тара зави по коридора на две крачки от тях. Рамото на Хордо се заби в корема на облеченото в ризница същество, а огромният юмрук на Конан строши врата му. Конан бързо блъсна меча на С’тара в ръцете на Хордо, а за себе си взе неговата кама със странно широко острие. След това двамата мъже се разделиха.
Пътят към стаята на Аманар на върха на кулата бе лесен за намиране. Всичко, което трябваше да направи, бе да изкачва стъпала, много стъпала, докато накрая свършат. Да профучава през мраморни арки, увиснали в пространството, да се катери по полирани стълбища с цвят на абанос, достатъчно широки, за да осигурят движението едновременно на двадесет мъже, и достатъчно стабилни, за да издържат тежестта на цяла армия.
И накрая оставаше само тясното каменно стълбище, което се извиваше около стената на кулата и нямаше парапет, предпазващ от падане. Сложил крака си на първото стъпало, Конан спря. Беше си спомнил разказа на Велита за омагьосаните стъпала. Опасен капан. Ако Аманар не беше в крепостта, следващата стъпка на Конан можеше да означава сигурна смърт, предизвикана от мрачно, жестоко вълшебство. Бавна смърт, спомни си той. Ала ако не се изкачеше догоре, други хора щяха да загубят живота си в ръцете на Аманар, дори ако кимериецът запазеше своя. Той направи крачка, после втора, трета, преди да може да осмисли какво бе сторил, продължавайки да поставя единия си крак пред другия, докато стигна до върха и се изправи, впил поглед в една обкована с желязо врата.
Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите му. Беше стигнал дотук, следователно Аманар се намираше в крепостта. Ала младежът не беше стигнал до това място просто за да събере сведения за магьосника.
Той отвори вратата и влезе в стая, където злото бе пропило в стените, а самият въздух тежеше от мрачни прокоби за черна магия. Стаята беше кръгла, без прозорци, около стените бяха натрупани книги, ала нещо в избледнялата кожена подвързия на тези дебели томове караше кимериеца да не ги докосва. Раздрани останки на мумии, части от които бяха откъснати, лежаха пръснати навсякъде сред огромна бъркотия от стъкленици, колби, триножници и малки мангали, в които огънят бе угаснал и имаше само студена пепел. Буркани с течност пазеха странни деформирани предмети, които някога може би са били част от човешко тяло. Мрачна светлина се разпръскваше над цялата стая от стъклени топки, поставени в свещници по стените. Топките искряха със зловещ огън.