Ала Велита я нямаше. Наистина, призна пред себе си той, всъщност не очакваше да я намери тук. Но поне можеше да отмъсти за нея.
Кимериецът бързо откри кристалното ковчеже, за което му бе разказала Велита. То бе поставено на почетно място, върху бронзов триножник, издигнат в центъра на стаята. Конан безгрижно захвърли сивкавия капак, който се разби на пода, разрови парчетата коприна и вдигна инкрустирания върху сребро черен камък за сребърната верижка. В глъбините на камъка танцуваха червени петънца, също както в очите на Аманар.
Младежът пъхна медальона зад широкия си кожен колан и бързо затърси с поглед какво друго от тази стая би могло да му бъде полезно. Тъкмо се канеше да тръгне, когато изведнъж видя сабята си, оставена сред разни други магьоснически принадлежности на една от масите. Посегна да я вземе… и спря с ръка, надвесена над дръжката. Защо Аманар беше донесъл сабята в тази злокобна стая? Конан и по-рано се бе сблъсквал с омагьосани мечове, виждал беше как един от тях, воден от волята на зъл човек, уби мъжа, който го бе грабнал в ръцете си. Какво бе сторил Аманар със сабята му?
Вратата на стаята шумно се отвори. Влезе Сита и пълната му с криви зъби уста зина от изненада, когато видя Конан. Младежът мигновено сграбчи сабята и я вдигна. Поне, помисли си с облекчение той, сабята все още не го беше убила.
— Е, кимериецо — каза Сита, — значи успя да избягаш. — Уж небрежно той посегна към купчина дълги предмети, чието предназначение не можеше да се отгатне на пръв поглед, и измъкна копие, дебело колкото мъжка китка. Върхът му беше дълъг колкото къса сабя. — Господарят не може да ме накаже, че съм те убил тук, на това място.
— Е, първо трябва да ме убиеш — каза Конан. А той трябваше да запали огън. И то скоро. Кимериецът заобиколи една маса, за да е по-далеч от дългото копие на Сита. Чудовището пристъпи към него и вдигна оръжието си.
Изведнъж бронзовият гонг започна да бие. Червените очи на Сита се отклониха встрани за един-единствен миг. Конан се наведе, подхвана с рамо края на една дълга маса и я преобърна. Сита отскочи назад, а тежката маса се стовари на мястото, където допреди миг бяха стъпили краката му. Стъкленици със странен прах и плоски шишета с разноцветни течности се пръснаха на парчета върху пода. Парливи пушеци се вдишаха при смесването им. Звънтенето на гонга продължи, от стените на крепостта долетяха слаби викове. Възможно ли бе Харанидес и Хордо да са решили да не чакат, зачуди се кимериецът.
— Господарят ме изпрати тук за прахове — изсъска Сита. — Прахове, които ще увеличат страха у жертвата — изричайки последната дума, С’тара замахна с копието и върхът му полетя към главата на Конан.
Широката сабя на кимериеца отби опасното оръжие, а ответният му удар разряза люспестата брадичка на влечугоподобиото същество. Сита отскочи, затисна с удължената си ръка кървавата рана и закрещя грозни ругатни.
— Май все още не си ме убил — изсмя се Конан.
Съскащият глас на Сита стана по-тих и хриптящ.
— Жертвата, кимериецо, ще бъде онова момиче, за което си дошъл в нашата долина. Велита. Внимателно ще наблюдавам лицето ти, преди да те убия. Хубаво ще бъде, защото ти знаеш, че тя умира.
Дива ярост заклокочи у Конан. Велита не е сред мъртвите. Ала можеше да запази живота й, само ако отидеше при нея навреме.
— Къде е тя, Сита?
— В стаята за жертвоприношения, човешко нищожество.
— Къде е тази стая за жертвоприношения? — попита Конан.
Сита оголи зъбите си в подигравателен смях. С рев Конан се хвърли в атака. Беше го обхванало безумието на гнева. Той скочи високо, стъпи върху един от краката на преобърнатата маса и се хвърли върху слугата на магьосника. Върхът на вражеското копие раздра бедрото му, докато той беше във въздуха, ала развилнялата се сабя в ръцете на ослепелия от ярост кимериец, решил да убие или да умре и то сега, тъкмо в този миг, разсече дръжката на копието. Конан виеше като звяр, тръгнал на лов за плячка, и непрекъснато се впускаше в нови и нови атаки, без мисъл за собствената си защита, без да оставя време на Сита за нищо друго, освен да се олюлее в паническо отстъпление назад. Вторият удар на Конан, сякаш продължение на първия, отсече дясната ръка на люспестия С’тара. От раната забълва черна кръв, през кривите зъби на змиеподобната твар се промъкна писък. Третият удар потъна в дебелия врат на Сита и го преряза. Червените очи гледаха младежа свирепо, все още запазили миг живот в зениците си, после главата се търкулна от облечените в ризница рамене. Запръскаха тъмни струи кръв и тялото се свлече на пода.