— Това е неговата душа! — изгърмя страшен глас, който като че долиташе от всички посоки. Сред мрака между колоните в отдалечения край на стаята една сянка внезапно се разцепи, прегъна се и стана плътна. Пред очите им се изправи Имхеп-Атон.
Магьосникът от Стигия носеше златна диадема, украсена с изрязан като квадрат смарагд и строга черна одежда, която падаше до коленете му. Той бавно се придвижи към Аманар и олтара.
— Ти? — Аманар плю. — Трябваше да се досетя, че си ти, когато онези двама С’тара умряха, без да имат някаква рана.
— Медальонът, Конан от Кимерия — каза стигиецът. — В него е скрита душата на Аманар и така тя винаги е далеч от Онзи, който поглъща човешки души. Унищожи медальона и ще унищожиш Аманар.
Конан понечи да разбие черния камък в една колона. Ала ръката му увисна безжизнена — в нея нямаше воля да извърши необходимото движение. Напрегна се, но всичко беше напразно. След миг ръката на младежа бавно се отпусна.
Смехът на Аманар плисна — пронизителен, остър.
— Глупак! Мислиш ли, че не съм защитил нещо, което е толкова важно за мен? Никой, който докосне или зърне медальона, не е в състояние да го повреди. По никакъв начин. — Внезапно той се изпъна и вдигна ръка към стигиеца. — Убий го! — изкрещя той. Всяка сричка в думите му звучеше като команда.
Конан изведнъж осъзна каква форма бяха родили частиците на мъглата, след като сраснаха една с друга над и зад олтара. Там се издигаше огромна глава на златна змия, заобиколена от дълги пипала, които приличаха на слънчеви лъчи. Тялото, покрито със златни люспи, се протягаше в мрака зад мъглата, а рубинените очи, които се взираха в Имхеп-Атон, бяха познали магьосника.
Стигиецът успя само да се огледа ужасено, после огромната змия нанесе удар, по-бърз от светкавица. Дългите златни пипала сграбчиха виещия човек и го вдигнаха високо. Изглеждаше като че ли пипалата го държат нежно — сякаш го галят, но крясъците на Имхеп-Атон обездвижиха ставите на Конан. Кръвта в жилите му се смръзна. Писъкът на мъжа звучеше така, сякаш безвъзвратно изтръгваха нещо от него. Нещо незаменимо, което не можеше да си възвърне никога. „Това е Онзи, който поглъща човешки души“ — помисли Конан и потрепери.
Пипалата раздвижиха хватката си. Започнаха да обвиват, да се вплитат около Имхеп-Атон, докато го покриха от главата до петите. И изведнъж се стегнаха. Крясъците продължиха изненадващо дълго, много след като от пипалата бе започнала да капе кръв — като сок, изцеждан от зрял плод — много след като магьосникът вече не би трябвало да има нито дъх, нито бели дробове, от които да се раждат тези писъци. Кървавият вързоп на тялото бе хвърлен настрана и се удари в мозаичния под като чувал, пълен с мокри дрехи. Конан избягваше да го гледа. Вместо това той съсредоточи вниманието си върху медальона, който висеше в юмрука му.
— Вече ме командваш — изсъска глас в главата на Конан и той разбра, че огромната змия — бог или демон, което в този миг не бе толкова важно — приказва на Аманар. — Излизаш извън своите права̀.
Конан се взря в дланта си, която държеше медальона. Мрачният бог на неговата северна родина — Кром, победителят на мъртвите, даваше на човека само живот и воля. Какво човекът правеше с тях, или не успяваше да направи, беше единствено негово, човешко дело. Живот и воля.
— Твоят слуга те моли да му простиш — каза спокойно Аманар, ала плавността изчезна от гласа му. Змията, която приказваше напрано със съзнанието на човека, продължи:
— Не, Аманар. Ти ми служи достатъчно. Махни амулета и легни в прахта, за да се превърнеш в храна за своя бог.
Живот и воля. Воля.
— Не! — изкрещя Аманар и сграбчи дрехата върху гърдите си. — Аз все още нося амулета. Не можеш да ме докоснеш, Ти, който поглъщаш човешки души.
— Ти ме предизвикваш! — Тялото на змията се заклати към Аманар, пипалата се протегнаха напред и отново се свиха.
Воля. Медальонът-душа. Онзи, който поглъща човешки души. Воля.
— Кром! — изкрещя Конан и обхванат в конвулсии, запрати медальона към огромната змия. Времето сякаш потече като сироп, медальонът литна, завъртайки се във въздуха.
Страхотен нисък се изтръгна от гърлото на Аманар:
— Не-е-е-е-е!
Златната змийска глава мързеливо се помръдна, натъпканата й с грозни зъби уста жадно се отвори, раздвоен език изскочи напред да поеме медальона, после змията преглътна.