Отчаянието превърна крясъка на Аманар във вой. След това се разнесе втори, съскащ вой, който затрещя в ума на хората. Върху олтара Велита се разтресе в конвулсии и се отпусна, загубила съзнание. Конан почувства как костите му се превръщат в каша.
Сноп син огън лумна от гръдта на облечения в черни одежди магьосник, разкъса дрехата на парчета и се съедини с огромния златен бог-демон. Писъците зазвучаха в унисон с този на Аманар и на Морат-Аминее, все по-високо и по-високо, разнищвайки мозъка, прониквайки в костите и кръвта. После Аманар се превърна в статуя от жив огън, ала още продължаваше да крещи. Огромното златно тяло на Морат-Аминее изведнъж лумна в сини пламъци, които запълзяха по цялата му дължина в безкрайността. И онзи страшен писък също продължи — съскащ вой в съзнанието, който разкъсваше душата.
Воят на човека заглъхна. Конан вдигна глава и видя, че Аманар е изчезнал, оставяйки след себе си малко мазна пенел и малка локвичка от разтопен метал. Но Морат-Аминее все още гореше и сега огромното тяло, обхванато от сини пламъци, се мяташе в агония. То се извиваше и планините трепереха.
Пукнатини зейнаха върху тавана на стаята, подът се наклони и заподскача като кораб сред буря в морето. Напрягайки се да запази равновесие, Конан се втурна към черния мраморен олтар, под самото горящо туловище на бога-демон, обхванато от смъртна агония. Велита бе в безсъзнание. Кимериецът бързо я освободи от ремъците, с които бе вързана, след това метна голото й тяло на рамо и побягна. Таванът на стаята за жертвоприношения се сгромоляса, като една не сплеска младежа, мръсна прах изпълни въздуха в прохода. Планините още се тресяха, все по-силно и по-силно, очертанията им се разместиха, като че ли огромни маси земя искаха да полетят. Конан тичаше.
Горе в крепостта навсякъде вилнееше лудост. Колоните падаха, черните кули се събаряха, дупки зейнаха в голямата външна стена и сред целия този хаос войниците С’тара избиваха всяко нещо, което можеше да се движи, като се изтребваха и един друг.
Кимериецът побягна към портата, святкащото острие на сабята му сееше смъртоносно опустошение сред тълпите С’тара, които дръзваха да се изпречат пред него. Зад гърба му кулата на Аманар, от чийто връх изригваха пламъци като от пещ, се напука от едната страна, рухна и се пръсна на хиляди парчета обсидиан. Земята се тресеше като полудяло същество, докато Конан с бой си пробиваше път към портата.
Подвижната решетка беше вдигната и докато Конан преминаваше през портата, все още със стройната танцьорка на широкото си рамо, вратата на мостовата кула се отвори с оглушителен шум. Харанидес изхвърча през нея, стиснал меч в ръка. Мургавото му лице бе окървавено. Дузина мъже в заморански доспехи го следваха по петите.
— За известно време задържах портата — изкрещя той над врявата от земетресението и всеобщото клане. — Това беше единственото, което можехме да направим, иначе трусовете щяха да ни сплескат като пихтия. Поне проклетите гущери се оказаха прекалено заети — започнаха да се избиват един друг и не ни обръщаха внимание. Що за лудост ги е пипнала?
— Няма време! — изкрещя му Конан. — Бягай, преди планината да се е срутила върху нас.
Затичаха с тежки стъпки надолу по стръмния път, а мостовата кула и портата на крепостта се срутиха и на земята остана само огромна купчина камъни и чакъл.
Долината се бе превърнала в костница, земята бе подгизнала в кръв, стоновете на умиращи мъже изпълваха въздуха. Жестоко съсечени С’тара, вчепкани в кървящите мъртви тела на планинци, бяха проснати като кошмарен килим, осеян тук-там с трупове на разбойници. Из околните планини, въпреки земните трусове, се носеха звуците на битката. Онези, които се бяха измъкнали от ужаса на крепостта, продължаваха кървавите схватки.
Близо до бандитския лагер Конан зърна Хордо, който седеше край смачканата шатра на Карела, сякаш около него не се случваше нищо. С Велита, която все още висеше на рамото му, кимериецът спря пред едноокия разбойник. Харанидес, който бе оставил хората си малко по-назад, застана до него. От планините се откъсваха канари, които громоляха по склоновете. Всичко все още се тресеше. Е, поне смъртните писъци на бога-демон вече не звучаха в съзнанието му, помисли си Конан.
— Намери ли я, Хордо? — попита той толкова тихо, колкото му позволяваше шумът наоколо. Що се отнасяше до земетресението, тук те бяха на най-сигурното място, защитени от опасността планините да полетят върху тях.
— Изчезнала е — тъжно отвърна Хордо. — Мъртва. Не зная, може би е избягала.