Придружаваше ги и четвърти човек, двете му китки бяха завързани с въже. Стрелецът държеше другия му край. Дълбоките следи в пясъка показваха неспособността на пленника да догонва конните си похитители. Той бе облечен с белия халат на пустинен зуагир, макар че дрехите му бяха мръсни и изпокъсани. Слабото му, мургаво лице бе с хлътнали бузи, но в зачервените му очи се спотайваше неумолима омраза. Залиташе запъхтян по склона без стон на болка или протест.
Туранските войници, отделени от основните си войски от двудневната пясъчна буря, се опитваха да намерят пътя до форт Вакла, турански преден пост дълбоко в зуагирската пустинна страна. Предишния ден бяха срещнали зуагира. Конят му бе паднал под него, пронизан със стрела в сърцето, а той лежеше в безсъзнание на пясъка, поразен от удар с дръжката на копие. Командирът на форт Вакла напоследък бе подел интензивна кампания срещу пустинните племена, които ограбваха туранските кервани. Конниците бяха пленили зуагира и го водеха във форта, за да го разпитат, преди да го обесят.
Малката бойна част спря да почине на върха на дюната. Вдигнаха мяховете с вода към напуканите си устни, докато одрипаният пленник пълзеше на четири крака, почти примрял от умора. Пясъчните дюни се простираха напред, докъдето им виждаха очите. Като опитни воини, туранците използваха почивката, за да огледат хоризонта и пясъците с ястребовите си очи. Не се виждаше нищо, освен безкрайното, нагънато жълто поле.
Най-високият от тримата, човекът с лъка и въжето на пленника, изведнъж замръзна. Засенчи черните си очи и се наведе напред, за да вижда по-добре. На върха на една дюна на около миля от тях той забеляза галопиращ самотен конник. Докато се изкачваха, дюната го скриваше от погледите им, но сега странникът летеше надолу по близката й страна, обгърнат от пясъчната вихрушка. Водачът се обърна към другарите си:
— В името на алабастровите бедра на Венгара! — извика той. — Хванахме още един пустинен плъх! Пригответе се; ще убием този, а във форта ще набучим главата му на копие.
Знаейки, че няма да е трудно да открият зуагира след битката, той пусна въжето. Пришпори коня си надолу по склона към широката пясъчна долина, където смяташе да пресрещне странника: с едно плавно движение той извади мощния лък от калъфа му и зареди стрела. Другарите му го последваха с вдигнати копия и присвити, блеснали очи, тръпнещи като догонващи жертвата си хрътки.
На триста крачки стрелецът опъна тетивата и стреля в пълен галоп с лекотата на турански кавалерист. Но стрелата не улучи. Предполагаемата й жертва извъртя коня си настрани като светкавица с мощно усилие, което едва не събори жребеца. Странникът отметна полите на халата си с бързо движение.
Хирканците спряха, вцепенени от ужас. Пред тях не се появи изгладнял пустинник, въоръжен само с нож и копие, а силен западен воин в здрава ризница и стоманен шлем, въоръжен с дълъг меч и кама. Мечът блесна като пламък на слънцето, когато ездачът го измъкна от ножницата. Присвитите очи на туранския водач се изцъклиха от удивление.
— Посмял си да се върнеш в Туран, варварски мошенико! — извика той. Защото туранецът беше Хамар Кур, някога емир на конната войска, която Конан, като водач на хозаките, разби при една засада край река Йелба. Вследствие на това поражение Хамар Кур бе понижен до обикновен войник в граничната стража и оттогава трескаво търсеше отмъщение. Извади сабята си и извика:
— Към него, бойци! Това е Конан, хозакът! Убийте го и кралят ще напълни шлемовете ви със злато!
Туранските ездачи се поколебаха, уплашени от кървавите спомени и ужасните легенди, свързани с това име. Историите разказваха как този мъж, с два пиратски галеона, ограбил и опожарил укрепеното пристанище Каваризм и си пробил път между шест кралски галеона, които пристигнали да го хванат в капан. Трите кораба потънали, а палубите на другите се къпели в кръв. Разказваше се как той, с банда зуагири, обърнал в бягство обхождащите имперски постове на юг, докато най-накрая не преместили границата назад. Разказваха как дивите казашки орди под негова команда се изсипали в укрепения град Корозун, как убивали и опожарявали.
Конан използва напълно моментната нерешителност на враговете си. Пришпори големия си кон и се нахвърли върху тях като лавина. Мечът присветваше в кръгови движения. Конят на Хамар Кур се изправи диво на задните си крака пред тази съкрушителна атака и се строполи на земята. Ездачът падна от седлото.