— Откъде знаеш, че е жив?
— В последния момент, преди да препусна, погледнах назад и видях как двама го носят назад към каруците. Той мърдаше, макар и едва-едва.
Конан обмисли този разказ. Добре помнеше Ийн Алал, един от най-твърдите поддръжници на старото, от времето, когато той, като военен главатар на три обединени зуагирски племена, ги поведе на смели набези срещу туранците. Сблъскал се с този нов проблем, той не искаше да остави стар приятел без помощ в ръцете на враговете му. Скочи и сините му очи блеснаха решително.
— Хванѝ си кон! — извика той. — Веднага тръгваме към оазиса Дуалн. Ще стигнем там до мръкване, а ако името ми не е забравено, аз отново ще вдигна племената. Ще спася стария си приятел. В името на Кром, ще оскубем брадите на онези кучета!
Той се разсмя и скочи на седлото. Направи знак на спътника си да го следва и пришпори в бесен галоп през пясъците.
Оазисът лежеше обгърнат в черните ръце на пустинната нощ. Звездите блещукаха като скъпоценни камъни върху тъмно наметало, обсипано с диаманти; листата на палмите от време на време потрепваха, разлюлени от лекия вечерен бриз, посребрени от студената светлина на луната. В сенките на листака бяха разхвърляни множество палатки — голям зуагирски лагер.
Даже през деня това бе тихо място. Пустинното слънце изливаше златните си лъчи върху шатрите от камилска вълна. Забулени жени вършеха тихо обичайните си задължения, носеха вода от кладенеца и печаха месо на лагерните огньове. Лагерът се огласяше от гръмогласно хъркане само когато номадите почиваха по време на обедната сиеста.
Сега оазисът Дуалн бе център на трескава дейност. В средата се издигаше шатра, чиято големина показваше важността й. От нея от време на време се подаваше слаб „пустинен ястреб“. Зуагирът изтичваше към коня си с развят халат, скачаше на седлото и пришпорваше коня в луд галоп из пустинята. Други се завръщаха от мисиите си, скачаха от покритите с пяна жребци и хукваха към тази централна шатра… Зуагири от съседните племена кароя и куирлата прииждаха през целия ден. Сега местността бе покрита със сиво-кафяви палатки, три пъти повече от предишния ден. Иззад полите на палатките се чуваха разговори; мъжете бързаха да изпълнят спешните си мисии. Цареше дисциплинирана суетня, каквато рядко може да се види в пустинен лагер.
Сърцата на брадатите вождове в централната палатка бяха изпълнени с гордост и обич. Огромният мъж в износена ризница, настанен на почетния трон, се бе превърнал в център на легенди и героично боготворено от онзи ден в миналото, когато пристигна сред тях. Той обедини враждуващите кланове и ги поведе на набези, толкова смели, кървави и успешни, че приказките за тях още се разказваха край лагерните огньове. Суеверните им умове възприеха завръщането на големия кимериец като добра поличба. Това мнение се затвърди от факта, че той се появи точно когато бойната им дружина бе почти разбита, а един от най-силните им вождове бе пленен.
Дребните междуплеменни кавги бяха забравени след завръщането на Пустинния Ястреб. Докато Конан им говореше, в очите им присветваше диво очакване.
— Фортът не може да се превземе с директна атака — откровено им каза той. — Нямаме балисти или други обсадни машини, за да отслабим силите им. Снабден е добре с провизии, както всички тези турански предни постове и може да издържи цяла година. Нещо повече, една решителна атака от техните опитни ескадрони ще пръсне нередовните ни войски. Нашата възможност е да се счепкаме с тях вътре, където не могат да използват кавалерийска тактика, а ние сме по-многобройни. Трябва да се използва хитрост. Ще екипираме един керван с плячката, струпана в този оазис. Петдесет от нас, преоблечени като търговци, роби, слуги и камилари ще закарат кервана до форта и ще излъжат, че са тръгнали за Кердпур. В дванадесет часа̀ ще убием стражите до портата, ще я отворим и ще пуснем ордата вътре. Главната ни цел са казармите, жилищата на офицерите и двореца на губернатора. Ще грабим, ще опожаряваме, ще плячкосваме и ще убиваме, докато улиците почервенеят от туранска кръв!