— Хей — извика той. — Чакай малко, бързоноги приятелю! Не си ми описал къде се намира тази вълшебна женска къща, за която никога не съм чувал, макар че добре познавам Вакла. Я да погледнем под качулката ти…
Тирадата на Ардашир бе прекъсната изведнъж от силна ръка, стиснала гърлото му. Жилавите мускули, изпълнени с нечовешка сила, го сграбчиха като гигантско менгеме. Обикновено го смятаха за най-силния мъж в компанията му, но сега, в това нестабилно състояние, беше безпомощен срещу внезапната атака и животинската сила на кимериеца.
Той бързо го завлече в една тъмна уличка. Туранецът едва си поемаше дъх и дереше с нокти ръцете, които го душаха. Почти изгубил съзнание, той бе завързан бързо със собствения му шал. Нападателят му го обърна грубо по гръб и тогава той видя пламналите очи на похитителя си. Варваринът заговори със съскащ шепот на развален хиркански:
— Попита ме за името ми, източно куче! Чувал ли си за Конан, когото зуагирите наричат Иамад ал-Афта? Вожд на хозаките и пиратите от морето Вилайет?
Туранецът не можа да направи нищо, освен да издаде приглушен звук през нараненото си гърло. Конан продължи:
— Върнах се от Запада и сега ще получа от теб информация, дори ако трябва да ти изгоря очите или да ти одера петите, за да я измъкна!
Макар че беше корав и смел мъж, Ардашир бе парализиран от шока. Той посрещаше нормалните врагове, като зуагирските банди, кшатрийските легиони или защитните войски на завладените западни нации с фанатичната твърдост на опитен воин. Но този варварски гигант, коленичил над него с гола кама… Туранците се сещаха за него със суеверен ужас. Сагата за смелите му подвизи го бе надарила с магически сили в техните очи: името му се споменаваше наред с имената на митическите великани-човекоядци.
Ардашир знаеше, че заплахите на варварина не са празни приказки. Конан щеше да го подложи на най-зверски мъчения без никакви угризения на съвестта. Но Ардашир си глътна езика не от страх от мъченията, а по-скоро от вцепеняващата истина за личността на похитителя му.
Конан измъкна новините от него, като от време на време леко го насърчаваше с камата. Редовният гарнизон от хиляда и двеста коня бил разквартируван в казармите до главната порта, а стоте мъже от Имперската стража били пръснати на временни квартири из града. Пустинният главатар бил окован в подземието под губернаторската кула. Лейди Танара също отседнала в кулата. Капитанът не знаел каква е силата на стражите край портите.
Конан прецени ситуацията. Знаеше, че казармите са построени в квадрат с един-единствен изход. Той имаше на разположение две хиляди решителни номади. Разчиташе, че ще победи, използвайки току-що получената информация.
Погледна към луната и разбра, че наближава дванадесет часа̀. Трябваше да побърза. Опипа връзките на пленника си, пъхна тюрбана в устата му, издърпа го по-надалеч в уличката и го остави там изтощен, с блеснал свиреп поглед.
— Май че омеквам — каза си Конан. — Навремето щях да прережа гърлото на негодника след разпита. Но зуагирите несъмнено ще се погрижат за това, като го намерят.
Плахи, бързи барабанни удари изпълваха луксозния апартамент на втория етаж в губернаторския дворец, където Танара от Мейпур лежеше върху копринен диван и похапваше плодове от ниската масичка, поставена върху дебел килим пред нея. Абсолютно прозрачната й рокля разкриваше съблазнителни прелести, но мъжът в стаята почти не им обръщаше внимание.
Този мъж беше дребен и кривокрак: кожата му бе с цвят на кал, беше облечен в кожи. Плоското му, сбръчкано, маймунско лице бе изрисувано с ивици и кръгове в червено и черно. Дългата му черна коса бе сплетена на мазни плитки, а на врата му висеше огърлица от човешки зъби. От него се носеше силна воня на потни кожени дрехи и немита човешка плът. Той беше вигур, един от онези жестоки и варварски номади от далечния североизток, отвъд морето Вилайет.
Дребосъкът седеше на пода с кръстосани крака и не откъсваше очи от тънката струйка дим, издигаща се от мангала на триножника пред него. Вълнистата синкава колона се извисяваше на два фута от източника си, после се разсейваше и се смесваше със сплетените арабески. През цялото време мъжът потропваше бързо с пръсти по малък барабан, не по-широк от един фут, който държеше с другата си ръка.