Най-накрая бързото барабанене престана.
— Какво виждаш, Татур? — попита йедката.
— Той идва — обяви шаманът и висок, напевен глас. — Онзи, когото търсиш, е наблизо.
— Как така? — гневно попита лейди Танара. — Везиз шах има бдителна стража и такъв подозрителен мошеник не може да влезе.
— Независимо от това, той приближава — изхленчи Татур. — Духовете не лъжат. Ако не избягаш, той скоро ще застане пред теб.
— Трябва да е влязъл предрешен във Вакла — замисли се Танара. — Какво ще правя, ако ме нападне? Твоят господар, онзи, чисто име не бива да се споменава, ще ми даде ли някакви средства, с които да се справя с него? — В гласа й се усещаше паника, а ръката й опипа красиво оформеното й гърло.
— Волята на онзи, чието име не бива да се споменава, е да постигнеш успех в своята мисия — каза провлачено вигурът. Бръкна в палтото си от овча кожа и извади малка морава стъкленица.
— Една капка от това във виното му — каза той — ще го умъртви за три дни.
— Това е добре. Но варваринът е предпазлив. Както разбрахме в Канирия, подозренията му се събуждат от едно нищожно намигване. Ами ако открие упойката и откаже да пие?
Татур извади и друг предмет; малка кесийка от мека кожа.
— В такъв случай това ще го събори само ако го помирише.
— Какво е то?
— Прах от жълт Хитайски лотос. Използвай го само в краен случаи. Защото, ако се върне към теб, ще изпаднеш в несвяст. А ако вдишаш по-силно, можеш да умреш.
— Това е добро, но не е достатъчно. Ако господарят ти наистина очаква да се изправя срещу кимериеца, трябва да ме снабди с последни средства за бягство, ако попадна в капан. Другите може и да подценяват кимериеца, но не и аз. Твоят господар може да го направи, а освен това ми е длъжник за минали услуги.
Едва забележима усмивка нагъна бръчките по лицето на Татур.
— Онзи, чието име не бива да се споменава, наистина каза, че с теб трудно се прави пазарлък. Ето. — Извади един предмет, който приличаше на прозрачно яйце. — Счупѝ това в час на нужда и ще получиш помощ от други измерения.
Танара огледа трите предмета.
— Добре — каза най-накрая. — Препусни към Аграпур и кажи на краля, че аз ще чакам Конан тук. Ако всичко мине добре, той ще получи врага си. Ако не, ще му трябва нов агент. Побързай и сбогом!
Няколко минути по-късно шаманът Татур, възседнал малко, рошаво хирканско конче, препусна в нощта през пясъците в неуморен галоп.
Нощта бе прохладна и спокойна. Капитанът на стражата при главната порта се протегна и се прозя. От малката караулка на площада пред портата той можеше да види двамата копиеносци, патрулиращи по парапета над двете крила на вратата. Двамата с алебарди на бойниците над входа стояха нащрек в безупречна стойка мирно, лунната светлина се отразяваше върху техните полирани ризници и островърхи шлемове. Нямаше никакъв повод за притеснения — един удар по гонга до капитана щеше мигновено да доведе и отрядите от казармите. Въпреки всичко губернаторът бе наредил стражата да се удвои и те да бъдат още по-внимателни от обикновено.
Капитанът се чудеше по повод тази заповед. Дали Везиз Шах наистина се страхуваше, че фортът ще бъде атакуван като отговор на пленяването на зуагирския вожд? Е, нека пустинните плъхове дойдат! Ще им разбият главите в стената, докато стрелците ги набучват със стрели! Губернаторът сигурно остарява и започва да отдава твърде голямо значение на кошмарите си. Нека си почива без страх, защото той, Акеб Ман, е на стража!
Луната бе затулена от облаци. Акеб Ман примигна и се взря по-внимателно. Какво ставаше? Стори му се, че двамата стрелци на стената са приседнали за момент. Във всеки случай сега отново бяха на местата си и се разхождаха с обичайната равномерна крачка. Май щеше да е по-добре да отиде да провери тези мързеливи изчадия! Ще ги накаже с тричасов караул на пустинното слънце, ако наистина са се опитали да изклинчат от дежурството си…
Той се надигна и преди да отвори вратата, още веднъж огледа площада. Точно в този момент облаците се отдръпнаха и луната засия с пълна сила. Акеб Ман зяпна от изумление. Вместо островърхи шлемове и униформи, стрелците носеха кафии и халати!
Зуагири!
Как се бяха вмъкнали вътре, само един дявол знаеше. Акеб Ман грабна чукчето, което лежеше до гонга и понечи да бие тревога.
Вратата на караулката се разби с трясък и падна в облаци от трески и прах. Акеб Ман се завъртя и посегна към ятагана си, но замръзна в удивление, когато видя мъжа срещу себе си. Той не беше облечен в бяло пустинен ездач, а гигантски западен воин с черна мрежеста ризница и с меч в ръка.