Дълбоките, премрежени очи на Ясмина бяха замъглени от нежност и огромна любов. Тя се обърна към него:
— Боговете дават щастие, само за да го грабнат отново. Може би това е добре. Иначе животът щеше да е само щастие и нямаше да го има контрастът, за да разберем какво е истинското щастие. — Очите й се проясниха и на устните й заигра странна, капризна усмивка. — Ще тръгнеш утре. Но до зори остават няколко часа. Има по-приятен начин да ги прекараме, отколкото да си говорим!
Те отново се сплетоха в силна прегръдка, а звездите грееха студено над мъртвите, опулени лица на неуспелите заговорници.
7. Демонът от снеговете
Мъжът се промъкна крадешком по покритата със сняг пътека. Тялото му беше приведено напред: очите му оглеждаха земята, а ноздрите му бяха разширени като на душеща хрътка. Там, където бродеше, не беше стъпвал човешки крак; поне никой не беше се върнал, за да разкаже. Забулени в мъгла и мистериозни бяха ледените горни пустоши на могъщите Химелейски планини.
Зелвар Аф ловуваше сам, когато се натъкна на странни следи в снега. Широки, скосени стъпки, хлътнали дълбоко, поне на четири фута, показваха размерите на съществото, което ги беше оставило. Зелвар Аф никога не беше виждал такива като тях, но паметта му се обърка от спомени за ужасяващите легенди, разказвани от белобрадите мъже в сламените колиби на планинските селца.
С примитивно безразсъдство Зелвар Аф отхвърли пристъпите на страха. Вярно, той беше сам и на няколко дни път от дома. Но не беше ли той най-видният ловец на Вамадзи? Двойната извивка на мощния му хиркански лък му даде увереност, когато се огледа с търсещи очи. Тръгна предпазливо по пътеката.
Нито видя, нито чу нещо, което да го спре. Белите склонове се издигаха пред него в снежно великолепие. Други могъщи хребети се виждаха далеч като назъбени силуети. Нищо живо не се показваше. Но едно ледено, смразяващо чувство изведнъж изпълни съзнанието му — чувството, че нещо се е надигнало от ужасните легенди за страшни същества от мрачните граници на битието. Извъртя се като светкавица, а кафявата му ръка размаха тежкия заибарски нож.
Кръвта във вените му замръзна. Очите му се изцъклиха в страховит ужас при вида на гигантската бяла фигура, която се плъзна по снега право към него. По бялото лице на ужасната човекоподобна фигура не можеха да се различат никакви черти. Бързото спускане го доведе право до вкаменената от страх жертва. С вик на ужас Зелвар завъртя ножа си. После ледената прегръдка на задушаващите бели ръце го обви напълно. И отново над широките бели простори се възцари тишина.
— О, гръмотевици, добре е отново да си сред планинци!
На думите беше наблегнато с удар от полуоглозган биволски кокал върху грубата дървена маса. Двадесетина мъже се бяха събрали в голямата колиба на вожда на киргулите — вождове от съседните села и най-видните мъже от племето киргули. Бяха диви и жестоки. Облечени в здрави туники от овча кожа и ботуши, те бяха свалили тежките кожени кожуси, които ги защитаваха от студа по високите хребети, разкривайки варварското великолепие на бакариотските си колани и дръжките на кривите си саби, украсени със злато и слонова кост.
Доминиращата фигура обаче не беше никой от тези жестоки планинци. Конан Кимериецът, на почетното място, беше център на тяхното внимание. Дълга и заплетена беше историята, която им разказваше, защото беше минало повече от десетилетие, откак кракът му стъпи за последен път по криволичещите пътеки из химелейските скали.
— Да, мисля, че отсега нататък туранците няма да ви безпокоят много. — Докато разказваше за скорошните си приключения, в сините очи на Конан блестяха огънчета. — Убих Йездигерд на палубата на флагманския му кораб, а кръвта на хората му стигаше до глезените ми. Обширната му империя ще бъде разделена и раздробена от враждите между шаховете и агите, тъй като няма наследник на трона.
Сивобрадият вожд въздъхна.
— Не сме виждали много туранци, след като ти с твоите афгулци и Деви Ясмина с нейните кшатрийци разбихте войската им в долината Фемеш. И набезите от Вендия не ни безпокоят; спазваме негласното споразумение от онзи ден, даже се въздържаме да нападаме керваните и граничните им постове. Почти копнея за онова добро старо време на битки, когато хвърляхме камъни по островърхите им шлемове и правехме засади на конниците им във всяка клисура.
Конан се усмихна на спомените. Но мислите му бяха насочени към последното му посещение във Вендия. Беше му трудно да забрави образа на слабата, чернокоса, просълзена жена. Постоянно си я спомняше как стои на стената на двореца, докато той препускаше към мъгливите планини.