Конан се плъзна по пътеката като животно, родено в джунглата. От информацията, която беше събрал от хитайския роб, освободен след морската битка в морето Вилайет, той реши, че се намира в джунглата, граничеща със столичния град Пайканг. Хитаецът му беше казал, че ще му трябват осем дни да прекоси този горски пояс. Конан разчиташе да ги смали до четири. Извличайки сили от неизчерпаемите си варварски жизнени ресурси, той можеше да изтърпи напрежение, немислимо за друг човек.
Сега целта му бе да стигне до някакво селище. Говореше се, че горските хора живеели в ужас от жестокия владетел на Пайканг. Поради това Конан разчиташе да намери приятели, които да му покажат как да стигне до града.
Тайнствената атмосфера на бамбуковата джунгла го притискаше почти с физическа сила. Девствена и неизследвана от хиляди години с изключение на тесните пътечки и малките сечища, тя сякаш съдържаше отговорите за тайните на вечността. Загадъчна атмосфера на гробовно мълчание обвиваше лъскавите, голи стъбла, които растяха изобилно на ръка разстояние. Мрачните традиции на тази страна се простираха назад във времето, когато на Запад не е бил запален и първият огън. Обширни и древни бяха знанията, натрупани от нейните философи, занаятчии и магьосници.
Конан отхвърли потискащото влияние и стисна по-здраво дръжката на късия си меч. Краката му стъпваха тихо върху килима от сухи листа. Сетивата му бяха изострени, той беше нащрек като вълк, хукнал през земите на чужда глутница. В полуизгнилите листа се чу шумолене. Огромна змия, плочеста и сива, с пламтяща зигзагообразна червена линия на гърба, надигна глава от скривалището си. Стрелна се злобно, с оголени зъби, от които капеше отрова. В същия миг в ръката на Конан блесна стомана. Наточеното острие на меча отсече главата на влечугото, което се загърчи и заизвива в предсмъртна агония. Конан намръщено очисти острието си и продължи нататък.
После спря. Замръзна като статуя с уши, наострени към далечината, с разширени ноздри, които можеха да уловят и най-слабата миризма. Чу звън на метал, после долови и гласове.
Тръгна бързо, но предпазливо. Пътеката правеше внезапен завой на сто крачки по-нататък. На този ъгъл острите му очи забелязаха причината за безредието.
В малко сечище двама силни, жълтокожи хитайци връзваха едно момиче с шафранен цвят за едно дърво. За разлика от повечето хора в Далечния изток тези мъже бяха високи и силни. Излъсканите метални оръжия и блестящите шлемове им придаваха зловещ, екзотичен вид. На хълбоците им висяха широки, криви мечове в лакирани дървени ножници. По лицата им бяха отпечатани жестокост и бруталност.
Момичето се извиваше в хватката им, надавайки отчаяни викове на напевния, плавен хитайски език. Добил малко повече от повърхностни познания в младостта си, когато служеше на туранския крал като наемник, Конан откри, че разбира думите. Пленничката с дръпнати очи притежаваше изумителна ориенталска красота.
Молбите й нямаха никакъв ефект върху безмилостните й похитители, които продължаваха работата си. Конан усети как се надига яростта му. Това беше едно от онези жестоки човешки жертвоприношения, които той се беше опитал да премахне в западния свят, но все още се срещаха доста често на Изток. Кръвта му кипна при гледката на тормоза над беззащитното момиче. Излезе от прикритието си, засилен като бик; в ръката си държеше изваден меч.
Пращенето на съчките под краката на кимериеца стигна до ушите на хитайските войници. Те се завъртяха по посока на звука, а очите им се изцъклиха от истинска изненада. И двамата измъкнаха мечовете си и се приготвиха да посрещнат атаката на варварина с високомерна самоувереност. Не продумаха и дума, но момичето извика:
— Бягай! Не се опитвай да ме спасиш! Те са най-добрите мечоносци в Хитай! Те са телохранители на Йа Чиенг!
Името на врага му прибави още по-голяма ярост в сърцето на Конан. С присвити очи той удари хитайците като атакуващ лъв.
Макар и да бяха несравними в изкуството на меча в цял Хитай, пред гнева на Конан те бяха като сламки, понесени от вятъра. Острието на варварина се извъртя в блестящ танц на смъртта пред удивените им очи. Той направи лъжливо движение и удари, строшавайки броня и кости под наточеното острие на здраво закаления си меч. Първият жълтокож се строполи, умирайки.
Другият, съскайки като змия, избухна в жестока атака. Никой от двамата бойци не отстъпваше. Остриетата им се срещаха със звън. После по-слабата стомана на хитаеца се счупи под гъвкавата сила на меча, изкован от несравнимата химелейска руда и от киргулски ковач. Острието на Конан разпра бронираната гръд и се заби в сърцето на хитаеца.