По-бързо, отколкото той очакваше, чудовището, ревнало и трошащо всичко под краката си, се освободи от храсталаците и поднови атаката си. Конан видя, че няма надежда да достигне дървото, където момичето бе намерило убежище, не и навреме, за да избегне тези страховити челюсти. Лъскавите стъбла на бамбука не бяха лесни за катерене, а можеха и да бъдат счупени от чудовището при удар с глава. Това не беше безопасно.
Изваждайки заибарския си нож, Конан отряза в основата едно тънко бамбуково стъбло. Още едно полегато прорязване отсече листата от короната и остави лъскав, остър връх. С това импровизирано десетфутово копие Конан нападна приближаващия противник.
Забучи върха между зейналите челюсти и надолу към тъмното гърло. С мощен напън на обтегнатите си мускули Конан забиваше бамбука все по-дълбоко и по-дълбоко в меките вътрешни тъкани на дракона. После челюстите се затвориха с трясък, отхапвайки копието на фут от ръката на Конан, а едно странично мушкане с главата отхвърли Конан на двадесет фута в храсталака.
Страховитото влечуго се затърчи в агония, издавайки болезнени крясъци. Конан се изправи на крака, чувствайки се така, сякаш всеки мускул в тялото му е откъснат от основата си. Ръката го болеше, докато вадеше меча, но абсолютната сила на волята вкара пребитото му тяло в действие. Той залитна напред, полузаслепен от праха, но избягвайки ударите на опашката и тракащите челюсти.
Неумолимо се напрегна да събере всичките си сили за един отчаян удар в окото на чудовището. Острието потъна като нож в масло. Изтърва дръжката при последната конвулсия на умиращия звяр. И отново бе повален на земята, но от последното потрепване на туловището на ужасния му враг.
Конан вдиша напоения с прах въздух, надигна се и закуцука към дървото, където се свиваше момичето.
— Сигурно остарявам — промърмори той, въздишайки. — Кратка схватка като тази изобщо не би ме изморила в доброто старо време.
Това беше наивният варварски начин за подценяване на постижението си. Той знаеше, че никой друг човек не би могъл да извърши това, което той току-що постигна; и той не би успял без късмет и без капризите на съдбата. Изрева дрезгаво:
— Слизай, хубавице! Драконът изяде повече бамбук, отколкото му понасяше. Сега ме водѝ в твоето село. Ще трябва да ми се отплатиш с малко помощ!
9. Танцът на лъвовете
Димът на жълтия лотос се виеше на спирали в едва осветената бамбукова колиба. Като вкопчени пипалца оформяше на тънки струйки, излизащи от отвора на резбования нефритов накрайник на копринения маркуч на съвършеното, златно наргиле, поставено на пода и от свитите, сбръчкани устни на стар хитаец, седнал с кръстосани крака върху тръстикова рогозка.
Лицето му беше като пожълтял пергамент. Почти осемдесет години тежаха върху раменете му. Но в него имаше някакъв полъх на младежка енергия, комбинирана със спокойствие и ведрост на мисълта. Държеше мундщука с лявата си ръка, пушейки бавно и с удоволствието на изнежен любител на лукса наркотичните па̀ри. Междувременно проницателните му черни очи изучаваха едрия, чернокос, белокож мъж пред него, който седеше на ниско столче и гладно поглъщаше задушеното оризово ястие ши-ла, поставено пред него от момичето, което беше спасил.
Сега тя беше облечена в целомъдрен жакет с висока яка и бродирани панталони, които изтъкваха златистия й тен и големите, дълбоки, полегати очи. Лъскавата й коса бе сресана в сложна прическа и така тя бе претърпяла удивителна трансформация от разрошеното, полуголо, уплашено момиче, което той спаси от хората и чудовището. Но той си спомняше прегръдката на горещите й ръце в часа на почивка в джунглата, когато тя му даде женската си награда, свободно и с желание, в изблик на ориенталска страст, която не се нуждаеше от факел, за да възпламени желанията му.
Един ден и една нощ пътуваха те, почивайки само когато момичето се нуждаеше от това. Когато тя биваше напълно изтощена, той я мяташе на широките си рамене, а неуморимите му крака продължаваха напред. Най-накрая пътечката се изви и навлезе в сечище. Дузина бамбукови колиби с дъсчени покриви бяха струпани край поток, където рибата подскачаше в сребърно изобилие. При навлизането им се появиха мъже с вдървени лица и жълти кожи, с мечове и лъкове, но нададоха радостни викове, за да приветстват спасителя на дъщерята на селото им.
Изглежда, тези хора бяха издънки от благородна кръв, избягали от тиранията на Йа Чиенг Ужасния. Сега вегетираха на ръба на живота, страхувайки се, че във всеки момент могат да бъдат пометени от кохорта на ужасяващите войници на магьосника.