Отпуснат на дивана, едър румен мъж пиеше вино от бокал, украсен със скъпоценни камъни. Той отвърна на поклона на слугата с небрежно кимване.
— Какво те води насам, Маринус? — В ленивия глас се усещаше строгост. — Нямаше ли достатъчно работа, която да ми свършиш на кралския бал? Той няма да свърши до ранни зори, освен ако Конан не е изпаднал пак в онези свои варварски настроения. Какво е станало? — Пийна си още една глътка и прониза Маринус с поглед.
— Гандар Чен, господарю, кралицата на Аквилония бе отвлечена от неземно чудовище, което отлетя заедно с нея в небето! Тази нощ кралят препусна сам да я търси. Първо обаче, за да разбере нещо за местонахождението на грабителя, той ще посети котийския магьосник Пелиас в Канирия.
— В името на Ерлик, това наистина е новина! — Гандар Чен скочи с блеснали очи. — Петима от отровителите ми висят на хълма за екзекуции, толкова много месо за ястребите. Онези проклети педанти от Черните дракони са неподкупни. Но сега Конан ще бъде сам, в чужди земи.
Той плесна с ръце. Стигиецът влезе безшумно и застана мирно, мургавото му лице бе мрачно и неразгадаемо. Гандар Чен заговори:
— Тази нощ Конан Аквилонски се впуска в дълго пътешествие. Язди сам като обикновен наемник. Първата му цел е град Канирия в Кораджа, където ще търси помощ от магьосника Пелиас. Препуснете бързо към Баракус, който е разположил лагера си край река Ийвга. Заповядайте му да вземе доверени мъже, колкото са му необходими, и да убие Конан в Канирия. Кимериецът не трябва да стигне до Пелиас. Ако онзи проклет черен магьосник реши да му помогне, той може да изтрие всичките ни мъже от лицето на земята с едно махване на ръката!
Мрачните очи на стигиеца блеснаха и необикновено неподвижното му лице се раздели от ужасяваща усмивка.
— Добре познавам Конан — изръмжа той — тъй като той разби армията на принц Кутамун пред Кораджа. Аз бях сред малкото оцелели, които по-късно бяха заловени от котийски търговци и продадени в робство — аз, родѐн благородник и отгледан за война и лов! Дълго чаках отмъщението си! Ако боговете разрешат, аз сам ще убия кимериеца. — Ръката му опипа дръжката на дългата кама. — Тръгвам веднага, господарю. — Поклони се дълбоко и излезе.
Гандар Чен се настани край богато отрупаната палисандрова маса. Извади от чекмеджето златна писалка и пергамент и написа:
До крал Йездигерд, господар на Туран и на Източната империя. Поздрави от верния ти слуга Гандар Чен. Конан Кимериецът, хозак и пират, язди сам към Канирия. Изпратих заповед да го убият там. Когато това стане, ще ти изпратя главата му. Ако избяга чрез някаква магия, пътят му вероятно ще премине през туранска територия. Написано в Годината на Коня, на третия ден от Златния месец.
Той въздъхна и посипа пергамента с пясък, за да подсуши мастилото. После туранецът стана и подаде свитъка на Маринус, който чакаше отзад. Заповяда му:
— Бързо препуснѝ на изток. Тръгвай веднага. Моите слуги ще те снабдят с оръжие и кон. Ще занесеш това на самия крал Йездигерд в Аграпур. Той ще възнагради богато и двама ни.
Доволна усмивка премина по лицето на Гандар Чен, когато се отпусна на дивана. Ръката му отново посегна към бокала.
2. Пръстенът на Ракамон
Палещото следобедно слънце сипеше изсушаващите си лъчи над пустинята като камшици от бял огън. В далечината се мержелееха палмови горички; накацалите по дърветата ята лешояди бяха надвиснали като узрели, черни гроздове в листака. Безкрайни жълти пясъци се простираха докъдето ти видят очите, оформяйки вълнообразни дюни и напълно безводни равнини.
Самотен ездач спря коня си в сянката на палмовите дървета, оградили оазиса. Макар да бе облечен със снежнобелия халат на пустинниците, чертите на лицето му не намекваха ни най-малко за източен произход. Кожата му беше кафява, но не с естествената мургавост на зуагирец, а с румения бронз на загорял от слънцето западняк. Очите му бяха вулканично сини като бездънни езера. Блясъкът на метал по ръкава му подсказваше, че пътникът носи ризница под широката си дреха. Отстрани до седлото му висеше дълъг, прав меч в обикновен кожен калъф.
Конан беше яздил бързо и надалеч. Препускайки през страната с безразсъдна скорост, той изтощи четири коня по пътя към Кот. Стигнал пустинните простори по източния край на котийското кралство, той спря да си купи халат и малко хляб и месо в мръсно, побеляло от прах гранично селце. Никой не му препречи пътя, макар че много рошави глави се подадоха през вратите, учудени от скоростта на този самотен ездач и много въоръжени стражи се почесаха по брадите, размишлявайки върху целеустремеността на този наемник.