Тя отчаяно се помоли за душата си на Митра.
После тежката каменна врата се отвори с трясък навътре. С грохота на стотици срутени замъци, тя падна на пода и се натроши на дребни парченца порфир. Прахът се надигна при падането й като буреносен облак.
В отвора стоеше висок и силен мъж. Мускулест гигант с рошава грива от черна коса. Сините му очи блестяха с кралски гняв. Светлината се отразяваше върху острието в ръката му.
Сърцето на Зенобия едва не изскочи от гърдите й. Доплака й се от радост. Най-после той беше дошъл! Нейният господар! Конан!
С мълчалива и ужасяваща жестокост кимериецът нападна жълтия магьосник. Беше си изяснил сцената от пръв поглед. Видът на тялото на Зенобия, готово за жертвоприношение, показваше, че той е дошъл съвсем навреме.
Изведнъж пред очите му Зенобия стана от олтара и се освободи от веригите си. И после това вече не беше Зенобия, а огромен тигър. Ревът му отекна в залата, когато той скочи към Конан с извадени нокти и лигави челюсти. Когато Конан завъртя меча си за обезглавяващ удар, тигърът се промени в прашен скелет в тъмнозелен, качулат халат. Костелива ръка сграбчи китката на Конан и я вцепени.
Конан се озъби и измъкна меча си от замотаните гънки на зеления халат, за да натроши ухиления череп на хиляди частици. После усети, че нещо го пари по средния пръст. Сякаш пръстът му гореше. Вълшебният пръстен грейна с неземна синя светлина, от която в мозъка го прониза болезнено смъдене. Той свали пръстена, съскащ върху плътта му и го пусна. Тогава от устните на Йа Чиенг се изтръгна звънлив, радостен гръм.
Хитайският магьосник застана с разперени ръце над главата му. Съсухрените му устни мърмореха непрестанно, а долу в светилниците горяха пламъци. Конан вцепенено разтърси глава: все още не беше се оправил от шока.
Безразлично, той видя как от пода около него се надига синя мъгла. Тя се издигаше смъртоносно и бавно, обвивайки го в мрачните си гънки. Макар че мозъкът му уж се избистряше, той беше изцяло обвит в мъгла. Опита да се помръдне, но това беше все едно да вървиш в студен мед. Едва успяваше да повдигне крака. Дъхът изригваше на мъчителни въздишки от дробовете му, а по лицето му се стичаше пот.
Мъглата стана още по-тъмна. Вече започна да съзира видения в надигащите се сини облаци. Виждаше приятели от миналото и красиви жени, рицари на коне и великолепни крале. После тези фигури се промениха в стари врагове, а те на свой ред се трансформираха в ужасяващи фигури. Всички чудовища, от които човек се е страхувал, след като за пръв път е изпълзял от морето, се извиваха в безкрайна последователност пред погледа му. Идваха все по-наблизо и по-наблизо. Задушаващите им ръце се пресягаха да му строшат врата; светещите им очи искаха да извлекат душата от тялото му и да я пратят в Ада, за да я прокълнат.
Цялото тяло на Конан потръпна от ужас. Мускулите му се свиха в огромно усилие, но силата на мъглата бе по-голяма. Привличането в ума му, в подсъзнанието, стана непоносимо. Беше завладян от сигурност в поражението си. Мракът и злото щяха да триумфират в света, независимо от всичките му усилия. Омагьосаната му душа щеше да пълзи по подовете на Ада в черната вечност.
Усети как го напускат и последните нишки на съзнанието му.
После сякаш видя, поставен върху ухилените и лигави същества на мрака, картината на голяма зала. Стените й бяха огромни клони, а гредите на покрива бяха дебели колкото четирима души, но тя бе обхваната от мрак. Тъмни и мрачни мъже в сини ризници стояха около трона. На трона седеше сивокос крал, висок и сериозен, с черни очи в суровото, безмилостно лице. И гласът на този крал достигна до съзнанието му:
— Човече от Кимерия! Ти си син на Кром и той няма да те остави да страдаш във вечно проклятие! Ти винаги си му бил верен в сърцето си и черните магии на Изтока няма да получат душата ти!
Тъмните очи на бога пламнаха. Той протегна мощната си ръка и от нея изригна огромна светлина. Със светлината Конан усети как старата сила отново навлиза в тялото му. Синята мъгла изтъня и се изпари. Демоните избягаха в креслив страх и ярост, а кралят на Аквилония тръгна напред. Никой не можеше да го спре.
Страх изпълни очите на Йа Чиенг, когато той стисна жертвения нож и го завъртя над главата си. Зенобия видя, че го върти над нея. После огромният варварин грабна магьосника и го просна на пода в бъркотия от крайници и развят халат.
Конан се беше хвърлил с мощен тигърски скок върху олтара. Ужасният шепот на кимериеца беше студен като лед: