Слънцето блестеше ослепително върху излъсканите брони, шлемовете, отпуснатите копия и размаханите мечове. Тръгнали в неудържима атака, четири хиляди хиборейски рицари се втурнаха към туранците с флага на Аквилония на върха на остро копие.
Аквилонските редици се разделиха, за да заобиколят Конан и кралицата му, после поразиха разбърканите редици на туранците със съкрушителната сила на гръмотевичен удар. Атаката поваляше хората и конете със стотици, а аквилонските рицари бушуваха като тигри сред враговете. Изпълнен с желание за битка, Конан се хвърли в навалицата. Мечът му се стовари върху шлема на висок турански кавалерист и го събори от седлото. Като светкавица кралят на Аквилония изостави уморения си кон и скочи върху туранския. Препусна право в центъра на вражеската армия, а святкащият му меч просичаше кървава пътека на смъртта пред него.
Смаза хълбока на стрелец, прицелил се в него от близко разстояние, събаряйки го на земята като счупена кукла. После се срещна лице в лице с новия емир.
— Пак се срещаме, варварско куче — извика високият мъж в злато и пурпур. — Главата ти ще виси от стените на замъка на лейди Танара!
— Виждам, че си се оправил от онзи удар по главата — изрева кимериецът, разменяйки удари с майсторска лекота и контролирана жестокост. — Ти си достоен последовател на тази коварна проститутка. Гний в Ада!
Святкащото му острие удвои силата и скоростта си. Най-накрая парирането на Ардашир не сполучи. Тежката стомана разсече ризницата, плътта и костта. Туранският офицер падна на земята, почти разсечен на две.
Конан спря и се огледа. Земята беше покрита с мъртви мъже с островърхи шлемове и торбести бричове. Макар че аквилонците също бяха дали жертви, повече от пет хиляди туранци лежаха неподвижни в степта. Бляскавите редици на западните рицари се свиха навътре, където все още се водеше бой. Останалите туранци хвърлиха оръжията си и помолиха за пощада, всички с изключение на няколко, които избягаха от навалицата навреме и сега се виждаха като малки точки на тревистия хоризонт. Конан се усмихна мрачно и се огледа за Зенобия.
Само светкавичните рефлекси на варварските му мускули успяха да го спасят. Покрай него избръмча стрела. В последния момент той улови злобния жест при опъването на лъка с ъгълчето на окото си и се хвърли настрани. На тридесет фута от него беше Танара. Лицето й се сви от ярост и тя зареди друга стрела на тетивата. Тя опъна лъка силно — после избръмча стрела и потъна в гърдите й; тя падна от седлото. Зенобия опъна юздите на коня си и застана до Конан, оглеждайки безжалостно резултата от стрелбата си.
— Никой мъж не е имал по-добра жена и никой крал — по-добра кралица! — прогърмя Конан, вдигайки я от коня, за да я постави отпред на седлото си.
Битката свърши. Двама рицари в прашни брони препуснаха към краля, вдигнаха визьорите си и се поклониха.
— Просперо! Тросеро! — Вдигнаха се облаци прах, когато юмрукът на Конан се стовари върху покритите им със стомана рамене, за да ги поздрави. — Дойдохте точно навреме, иначе тези кучета щяха да ни подпалят огън под краката. Как дойдохте насам? Не мога да повярвам на очите си!
Просперо, слаб, строен и с ясни очи, отговори:
— Пелиас ни насочи. След като ти тръгна, аз го посещавах често. По магически начини той предсказа успеха и завръщането ти. Предвиди, че ще бъдеш нападнат тук на границата и ние препуснахме, за да предотвратим това. Нр се изгубихме из Коринтските планини и все пак имахме късмет, че не пристигнахме твърде късно.
— Какво става с нашето кралство, Тросеро?
— Сир, народът се надява и копнее за завръщането ти. Когато излизахме от Тарантия, бяхме изпратени с много благословии. Един пойтианец не може да се надява да получи толкова. Реколтата е богата, а страната никога не е била по-просперираща. Липсва ни само присъствието на нашите крал и кралица, за да прелее чашата на добрата съдба и щастието.
— Добре казано, приятелю! Но кой идва оттам? Гръм да ме удари, ако не е Пелиас!
Това, разбира се, беше магьосникът, висок, слаб и сивокос, с усмивка на уста и развят копринен халат.
— Добре дошъл у дома, крал Конан — искрено го поздрави той. — Много луни минаха, откак седяхме на съвет в моята кула. Ти освободи света от едно алчно чудовище и ни очакват щастливи дни.
— Дължа ти благодарности, Пелиас, както за тази навременна помощ, така и заради това, че ми зае тази играчка — Конан извади пръстена на Ракамон от кесията си. — Ето ти я обратно. На два пъти ми послужи добре, но се надявам, че вече никога няма да ми се наложи да я използвам при подобни обстоятелства.