Наистина в котийското кралство имаше малко хора, които биха могли да разпознаят крал Конан Аквилонски, защото враждебно настроените един към друг аквилонци и котийци почти не общуваха помежду си.
Острите очи на Конан огледаха хоризонта. В далечината едва-едва блещукаха куполите на сгради и кули по крепостните стени. Значи това бе град Канирия в кралството Кораджа. Тук щеше да потърси помощта на Пелиас, магьосника, за да открие откраднатата си кралица. Преди пет години той бе срещнал и освободил Пелиас, когато котийският магьосник лежеше затворен в подземията на алената цитадела на своя враг Тсоталанти.
Конан пришпори черния жребец към далечните кули.
— Кром! — промърмори той. — Надявам се Пелиас да е в добро състояние днес! Дано не лежи пиян на златния си диван, мъртъв за света. Но, в името на Бадб, аз ще го събудя!
Из тесните улички и на павирания пазарски площад на Канирия се блъскаше и се въртеше разнородна тълпа. Зуагирци от пустинните села на североизток, наперени наемници с немирни очи и ръце върху дръжките на мечовете, търговци, хвалещи гръмогласно стоките си, блудници с червени фусти и изрисувани лица се преплитаха в живописна смес. От време на време тълпата бе разсипана от въоръжените слуги на някой богат благородник, ароматизираната му носилка се поклащаше върху раменете на кушитски роби с ебонитова кожа и волски мускули. Или взвод стражи изтрополяваха от бараките, снаряжението им дрънкаше и перата се развяваха върху гривите на конете.
Красидес, якият капитан на стражата край Западната порта, почеса сивата си брада и промърмори нечленоразделно. През града често минаваха непознати, но рядко се появяваха толкова странни хора като тези днес. Рано следобед, в облак прах, вдигнат от пустинните пясъци, бе пристигнала група от седем души. Водачът им бе слаб мъж с вид на лешояд, подстригани мустачки обгръщаха тънките му устни. Беше въоръжен като западен рицар, макар че ризницата и шлемът му бяха обикновени, без украшения. До него яздеше огромен стигиец на черен кон. Халат обвиваше фигурата на стигиеца, а единственото му видимо оръжие бе масивен боен лък.
Другите петима бяха добре бронирани, носеха удобни мечове и ками на седлата си, а в ръце държаха копия. Приличаха на закоравели главорези, готови да прережат нечие гърло със същата лекота, с която биха се ухилили на някоя мома.
Канирийската градска стража нямаше навика да спира пътници без основателна причина, защото тук се срещаха и се смесваха какви ли не пришълци от Изтока и Запада да се пазарят и да си разказват небивалици. Въпреки това Красидес огледа изпитателно седмината, когато те препуснаха с дрънчене към северните квартали. Те изчезнаха сред изобилието от опушени кръчми с улични кучета, които джафкаха под копитата на конете им.
Останалата част от деня мина спокойно, но сега като че ли потокът от странни пришълци щеше да продължи. Когато слънцето хвърли и последните си лъчи през смрачаващите се небеса, висок, загорял чужденец дръпна юзди пред затворената порта и поиска да влезе.
Красидес, извикан до портата от един страж на пост, пристигна точно когато другият страж извика отгоре:
— Какво търсиш тук, мошенико? Нощем не пускаме чужденци да ни прережат гърлата и да изнасилят жените ни! Кажи си името и мисията, преди да те окова в желязо!
Блесналите очи на непознатия, полускрити под кафията2 му, се обърнаха студено към войника.
— Приятелю — каза странникът с варварски акцент — и за по-меки думи съм прерязал стотици гърла. Пусни ме вътре или, в името на Кром, ще вдигна цяла орда да плячкоса тези коптори!
— Не бързай толкова! — обади се Красидес, блъскайки войника встрани. — Слез долу, млади глупако, а по-късно ще те науча как да разговаряш с непознати. Сега, ти, сър! — Вече говореше на конника. — Не искаме скандали в Канирия, а както виждаш, през нощта портата е затворена. Преди да я отворим, трябва да ни обясниш кой си.
— Викай ми Арус — изръмжа странникът. — Търся Пелиас, магьосника.
— Пусни го — заповяда Красидес.
Тежките резета бяха свалени. Двама стражи дръпнаха бронзовите дръжки и една от вратите бавно се отвори. Странникът влезе в лек галоп, без да поглежда към хората до портите. Насочи се към северния район и тропотът от копитата на коня му заглъхна в далечината.
2
Кафия — парче плат, което арабите носят по специален начин върху главата си за предпазване от слънцето — Бел.пр.