Четвърт час по-късно Зароно командваше:
— Пусни котва! Свий всички платна! Ванчо, спусни първата баркаса и вземи група за слизане на брега… яки, добре въоръжени мъже.
Спуснаха лодката и дузина зингаранци, дрънкайки с оръжията си, се спуснаха по въжетата, за да заемат местата си на пейките. Те се отблъснаха от „Петрел“ и загребаха към брега. Когато стигнаха до него те нагазиха в плитката вода, за да изтеглят лодката. Под командването на боцмана пиратите се разпръснаха по брега с извадени от ножниците саби, с пръсти на спусъците на алебардите и предпазливо заоглеждаха палмите. Една малка група изчезна сред дърветата, после отново се появи и изпрати сигнал на „Петрел“, че мястото е чисто.
— Спусни другата лодка — изкомандва Зароно. Двамата с Менкара, заедно с осем други моряци заеха местата си. Ванчо остана на борда на „Петрел“.
И втората лодка достигна брега без инциденти. Зароно събра хората си. Няколко минути по-късно той, Менкара и слезлите на брега моряци изчезнаха сред палмите. Оставиха трима пирати да пазят баркасите — един мургав шемит с орлов нос, един черен гигант от Куш и един плешив, червенолик зингаранец.
От марсовата площадка на гротмачтата на „Уастрел“ Конан наблюдаваше всичко това с най-голям интерес. Неговият кораб лежеше отвъд хоризонта със свит флаг, неспокойно полюшван от големите океански вълни.
Групата на Зароно трябваше да си пробива път през гъсти тропически храсти. Не се чуваше никакъв звук, освен сумтенето и тежкото дишане на работещите мъже. Отекваха ударите на сабите им, които съсичаха пълзящи растения и млади дръвчета.
Въздухът беше горещ и влажен. По мускулестите им голи гърди и набраздените с белези чела блестеше пот. Миризмата от гниеща растителност се смесваше с тази на екзотични цветя. На фона на тъмнозелената гора те блестяха в златно, алено и бяло.
Зароно усети и друга миризма. Трябваше му известно време, за да я разпознае. Най-после с тръпка на отвращение той разбра, че е мускусна воня от змии. Мърморейки проклятия, Зароно притисна до ноздрите си позлатен флакон, от който се разнесе силен аромат от лимонени обелки и парчета канела. Въпреки това продължаваше да усеща миризмата от змиите. Зароно се озадачи. През кариерата си беше слизал на много малки океански острови, но никога не беше попадал на такъв, на който да има змии.
Беше ужасно горещо. Гъстите палмови дървета, обвити с цъфтящи лиани, спираха свежия морски бриз. Потънал в пот, Зароно огледа с острите си черни очи растителността, после се обърна към Менкара:
— Като се изключи тази проклета воня на змии, стигиецо, не усещам никакви опасности на твоя Безименен остров.
Менкара се усмихна леко с тънките си устни.
— Нищо ли не забелязваш?
Зароно вдигна рамене.
— Само горещина и воня. Нищо друго. Малко съм разочарован. Очаквах свръхестествени ужасии. Няма таласъми или призраци или поне дърдорещи на неразбираем език същества от някой гроб.
Менкара отправи към него студен замислен поглед.
— Колко нечувствителни са твоите северняшки сетива! И тишината ли не почувства?
— Хм — изгрухтя Зароно. — Сега като каза за тишината…
Зароно почувства по гърба си студени иглички. Наистина джунглата беше злокобно тиха. На един малък остров не могат да се очакват големи животни, но би трябвало да се чува цвърчене на птички, шумолене от бягащи гущери и сухоземни членестоноги, от палмови клончета, полюшвани от бриза. А тук нямаше никакъв шум, сякаш джунглата сдържаше дъха си и ги наблюдаваше със скрити очи.
Зароно тихо изруга, но потисна чувствата си. Заети да изсичат път, мъжете още не бяха забелязали нищо. Зароно направи знак на Менкара да държи езика си зад зъбите и продължи след пиратите навътре. Усещането, че ги наблюдават не изчезна.
Пиратите достигнаха до целта си по пладне. След като си бяха пробивали път през плътно преплетената растителност те неочаквано се намериха на гола поляна. Джунглата изведнъж свърши, сякаш листакът не смееше да прекоси някаква невидима граница. Отвъд тази скрита кръгова бариера се простираше равна, песъчлива почва, покрита на отделни места с висока, бледа, безцветна трева. Менкара и Зароно размениха многозначителни погледи.