Сред тази мъртва зона се издигаше тайнствена постройка, която бяха дошли да ограбят. Тя би могла да бъде гроб, светилище, храм или склад. Беше ниска, солидна сграда от тъмен камък, който изглежда поглъщаше всичката падаща върху му светлина, така че беше трудно да се определят точно очертанията й.
Постройката имаше приблизително кубична форма, но повърхностите й, вместо да са обикновени квадрати, бяха с множество равни и криви неправилни форми, всяка ориентирана по свой начин. В сградата нямаше никаква симетрия. Сякаш отделните й части са били проектирани от различни архитекти или са били събрани произволно от много страни и епохи.
Зароно почувства свръхестествено страхопочитание, каквото никога по-рано не бе изпитвал. От безлюдната, солидна тумбеста постройка се излъчваше някакво внушение на страх. Той напрегнато я разглеждаше, като се опитваше да открие източника на този страх.
Нещо в храма не беше както трябва. Стилът не приличаше на нищо, което беше виждал през многобройните си пътувания. Дори обитаваните от вампири гробове на Стигия не бяха толкова зловещи като този неправилен блок от черен камък. Сякаш строителите му са следвали някаква своя, нечовешка геометрия, някакъв неземен канон на пропорции и конструкции.
Лицето на Менкара беше сиво и покрито с капчици пот. Той си мърмореше:
— Точно както си мислех. Тук е извършен ритуала З’томи. — Менкара потрепери. — Не съм допускал, че през последните три хиляди години думите на черния ритуал са произнасяни на глас…
— Какво е това жълто куче? — озъби се Зароно, изнервен от страха.
Стигиецът обърна към него широко отворените си очи.
— Защитна магия — прошепна той. — С много голяма сила. Ако някой човек е достатъчно глупав, за да влезе в ограденото място около храма без противозаклинание, присъствието му ще разбуди онзи, който спи там.
— Направи ли това противозаклинание?
— Слава на бога Сет, чийто служител съм. Малко се знае за древните змиеподобни хора на Валусиа, съществували преди. Но от малкото, което знам, мога да направя такова противозаклинание, макар че то няма да трае много дълго.
— Надявам се да трае достатъчно, за да ограбим това черно нещо — изръмжа Зароно. — Най-добре е да се погрижиш за това, човече.
— Тогава ти и твоите хора ще се върнете в горите и ще ме изоставите — каза Менкара.
Зароно върна хората си в храстите, където те се събраха на група, обърнати гърбом към поляната. Пиратите слушаха със стиснати устни как гласът на Менкара напява на непознат език. Какво друго вършеше, те не знаеха. Но светлината, която проникваше през листака, замига като от преминаващи сенки. Гласът на стигиеца изглежда се отразяваше от други, нечовешки гласове, които говореха със сух, стържещ тон. Земята леко потрепери и светлината помръкна, както при закриване на слънцето от облак…
Най-после Менкара извика със слаб глас:
— Ела!
Зароно видя, че стигиецът изглежда състарен и прегърбен.
— Побързай — промърмори Менкара. — Противозаклинанието няма да трае дълго.
Бледи и изпотени Зароно и Менкара влязоха в храма. Вътре нямаше друга светлина, освен онази, която проникваше през отворената врата.
В далечния край на неправилната зала се издигаше огромен черен олтар, на върха на който имаше нисък идол от сив камък. Този идол съчетаваше чертите на крастава жаба и на човек, чийто мъжки атрибути бяха силно преувеличени. Жабоподобен мъж с подпухнала, покрита с брадавици кожа, клекнал върху олтара. Повърхността на сивия камък беше груба, ронлива, сякаш самият камък гниеше и се рушеше.
Беззъбата уста на идола зееше леко отворена в невесела усмивка. Над устата две дупки изобразяваха ноздри, а над тях имаше седем зелени кръгли скъпоценни камъка, наредени на мястото на очите. Те отразяваха слабо светлината, която влизаше през вратата.
Разтреперан от еманацията на космическо зло, излъчваща се от съществото, Зароно откъсна очи от него. Пред олтара лежаха две големи торби от стара кожа. Едната се беше разпрала по шева, а няколкото изсипали се скъпоценни камъка образуваха локвичка от зърнесто великолепие, блестящо в мрака като съзвездие гледано през разкъсани облаци.
Под торбите със скъпоценни камъни имаше огромна книга, подвързана с кожа от някакво влечуго, с почернели от времето бронзови катарами и закопчалки. Люспите от влечугото, чиято кожа беше използвана за подвързия, бяха с размери, каквито от векове никое земно животно не е имало.