Двамата мъже размениха безмълвен, тържествуващ поглед. Зароно вдигна разшитата торба, като внимаваше да не се изсипят още скъпоценни камъни. Взе я в шепата на едната си ръка, а със свободната вдигна другата торба. После Менкара се нахвърли на книгата, вдигна я и я притисна до гърдите си. Мършавото му лице гореше, очите му бяха овлажнени от странен, мрачен екстаз. Без да промълви нито дума или да погледне назад, той излезе на пръсти от храма. Почти тичешком пресече голата поляна и се присъедини към пиратите, които ги чакаха неспокойни на края на джунглата.
— Обратно на кораба, бързо! — заповяда Зароно.
Всички се втурнаха назад по следата, която бяха изсекли. Бързаха да се махнат от това място на древно зло, над което все още витаеха зловещи сили и отново да излязат на чист въздух.
Шеста глава
Пламенни очи
Принцеса Чабела се успокои. Тя не знаеше нито защо предателят Зароно унищожи кралската яхта, нито защо я плени. Но вече не беше парализирана от страх, защото поне ръцете й бяха свободни.
Зароно завърза с копринен шал ръцете й зад гърба й и я заключи в една малка каюта. Меката тъкан изглеждаше неподходяща за такава цел, но Зароно беше научил от един странстващ вендиански шарлатанин изкуството да прави такива възли, които да устояват и на най-пъргавите пръсти. Когато трябваше да се храни Зароно лично идваше в каютата да я развърже.
Чабела обаче носеше скрит в колана си малък нож. Сред зингаранските жени от знатен произход съществуваше навика да носят такъв нож. С него те можеха да сложат край на живота си, когато са застрашени от брутално изнасилване.
Находчивата девойка реши да използва ножа за друга цел. С големи усилия тя измъкна ножа от скривалището. После закрепи дръжката му в една кухина, която представляваше орнамент дод бордовия илюминатор. Тя се обърна гърбом към него и притисна китките си към острието.
Задачата беше трудна, защото не виждаше зад себе си и от време на време болезнената целувка на острата като бръснач стомана изгаряше плътта й. Още преди да пререже коприната китките й се обляха в кръв. Най-после я разряза.
Чабела взе ножа от мястото му, пъхна го в ножницата и го скри под колана си. После с разрязаната на две коприна превърза повърхностните наранявания, които си беше причинила.
Сега, след като се освободи, как трябваше да използва ситуацията? Тя знаеше, че Зароно не е на кораба, защото бе чула последните му команди. На борда бяха останали малко моряци, но Чабела бе сигурна, че пред каютата й, която за всеки случай е залостена отвън, стои на пост един як пират.
От левия илюминатор отвъд тюркоазеното море се виждаше бряг с цвят на сметана. Простираха се палми, протегнали зелени клони към синия лазур на небето.
За щастие Чабела бе много по-силна, по-дръзка и по-храбра от повечето нежни благородни девойки от зингаранския кралски двор. Тя отвори двукрилата рамка на бордовия илюминатор и вдигна нагоре роклята си. На няколко сантиметра под илюминатора се надигаха и спускаха малки вълнички. Чабела тихо се промуши през отвора, провеси се на ръце и се пусна. Краката й с леко пляскане докоснаха повърхността. Тя изчезна във водата. После се появи, плюейки вода и отмятайки от лице гъстата си черна коса. По тялото на принцесата преминаха нервни тръпки.
Чабела нямаше време да се радва на хладната прегръдка на морето. Всеки момент някой лениво облегнат на перилата моряк можеше да я види и да вдигне тревога. Над нея се издигаше високата кърма на кораб, осеяна с илюминатори. Над тях, на фона на небето, леко се полюшваха мачтите и такелажът.
Някъде на куверта имаше моряк на вахта, но в момента над релинга не се виждаше никаква глава. Ако се придържа към задната страна на плавателния съд, вероятността да я видят беше по-малка, отколкото ако излезе отпред, където щеше да бъде изложена на погледите на мъжете от средната част на кораба и носа.
Чабела дълго плува. За да не събуди подозрения, тя плуваше по гръб. Когато се умори, тя се остави за малко на течението, махайки леко с ръце. Накрая размерите на „Петрел“ се свиха и фигурите на хората не можеха ясно да се видят. Тогава Чабела се обърна към брега и започна енергично да гребе. Разтреперена от умора, тя най-после почувства песъчливото дъно под краката си и се довлече до жълто-сивия бряг. Няколко стъпки я отнесоха под сянката на палмите, където се сви под гъстата папрат да почине.
Чабела си помисли, че се е спасила от една опасност, за да попадне на друга. Не знаеше какво я очаква на този остров. Ако нищо лошо не я сполети, тя може би ще се натъкне на Зароно и неговите разбойници. Но, уповавайки се на Митра, реши, че е по-добре, ако бъде далеч от своите врагове на кораба. Когато възстанови силите си, стана и се разходи, оглеждайки се накъде да тръгне. Мръщеше се, когато босите й крака стъпваха върху камъчета и клонки, защото през последните години не беше ходила често боса. Стенещият през палмите вятър охлади влажните й дрехи и тя кихна. Чабела бързо свали колана и съблече роклята си. Следобедното слънце огря здравата, с маслинен оттенък кожа на добре закръгленото тяло. Тя изстиска водата от дрехите си и ги простря върху папратите да съхнат. С ножа си отряза една лента от подгъва, разряза я на две и уви краката си. Когато дрехата изсъхна, Чабела я облече. Сега тя едва стигаше до коленете й. С възстановени сили, стиснала здраво ножа, Чабела тръгна да изследва острова. Не беше сабя, но беше по-добре от нищо.