Проникна навътре в острова и горещата джунгла я обгърна. Ноздрите й се изпълниха със силна миризма на гниеща растителност и тропически цветя. Грапавите стволове, приличащите на зъбци краища на палмовите клонки и бодливите лиани се закачаха за роклята й и я разкъсваха. Те оставяха дълги, червени драскотини по ръцете и краката й.
Когато навлезе по-навътре гъстака пооредя, но необичайната тишина я разтревожи. Тук изглежда не проникваше никакъв вятър. Сърцето й лудо биеше. Чабела се спъна в един корен и падна. Изправи се, но отново се спъна. При третото си падане разбра, че беше на края на физическата си издръжливост. Трябваше да насили изнурените си крайници, за да продължи напред. Изведнъж пред нея се изпречи огромна фигура с тъмни, пламенни очи. Чабела изпищя, опита се да отскочи назад и отново падна. Фигурата скочи към нея.
Конан замислено оглеждаше морето. Пуснал котва „Петрел“ лежеше в залива. Той се обърна към Зелтран:
— Можем да се промъкнем до галеона и както са останали малко моряци лесно да го завладеем. Когато Зароно се върне от вътрешността, ще открие, че пътят му за отстъпление е отрязан. Какво ще кажеш, а? — Кимериецът го погледна свирепо, сякаш вече скачаше на борда на другия кораб и сечеше с моряшката си сабя екипажа на „Петрел“.
Зелтран поклати глава.
— Не, капитане, не ми харесва.
— Защо не ти харесва? — изсумтя Конан. Варварската му природа обичаше стремителните атаки, но дългите години на приключения по суша и вода го бяха научили, че е добре да бъде предпазлив. Той знаеше, че якият малък зингаранец е не само смел, но и практичен и е добре да се вслушва в съветите му.
Зелтран обърна лукавите си, малки черни очи към Конан.
— Защото, капитане, не знаем колко хора е оставил Зароно на борда. Неговият екипаж е по-голям от нашия и останалите на кораба може да са повече от нас.
— Велики Кром! Аз самичък бих могъл да се справя с половината от тези едноръки бандити!
Помощник-капитанът почеса черната си брада.
— Не се съмнявам, капитане, че ти струваш колкото дузина от тези врагове. Но останалата част от нашия екипаж няма да се бие със същата ярост.
— Защо?
— Половината от екипажа на Зароно са зингаранци и пирати. Без да изтъкнем достатъчно основателна причина нашите хора няма да желаят да проливат кръвта на своите братя. Освен това „Петрел“ е по-голям, с по-високи стени и следователно по-лесно ще може да се защити. Ако добре съм те разбрал в началото на това пътуване, ние сме тук заради съкровището, а не заради удоволствието от някакъв бой… резултатът от който може да бъде доста несигурен. На мен ми се струва, че най-добрият начин да вземем съкровището е да отплуваме на другата страна на острова. Тогава ще можем да се опитаме да достигне до съкровището преди разбойниците на Зароно. Ако не успеем, поне ще можем да определим броя на хората, които Зароно е свалил на брега. Ще преценим шансовете си да ги нападнем и да им отнемем плячката…
Макар че не беше човек, който лесно отстъпва, Конан се предаде.
— Заобиколете северния край на острова! — заповяда той мрачно. — Обтегнете рейките! Обръщай и давай напред!
В края на краищата, той не беше безрасъден човек, готов да хвърли живота си на вятъра. Като ръководител, трябваше да държи сметка както за благоразположението, желанията и капризите на своите хора така, както и за своите.
Няколко часа по-късно „Уастрел“ пусна котва на източната страна на острова, където един нос осигуряваше подслон срещу неочакван силен порив на северния вятър. Конан напълни двете корабни лодки с въоръжени мъже и тръгна по искрящите води към брега. Моряците изтеглиха лодките нагоре по жълто-сивия пясък, далеч от вълните.