Моряците, скрити в покрайнините на поляната видяха жабоподобното същество да излиза от храма. Нададоха изпълнени с изненада и със страх викове. Без да чакат повторна заповед те хукнаха да бягат. А чудовището от жив камък тичаше след тях с бързината на човек. Конан остана достатъчно дълго на едно място, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието му върху себе си, после хукна в обратна посока, за да го привлече подир себе си.
— Какво е това? Девойка тук? В името на Ищар изненадите на този проклет остров са повече, отколкото съм предполагал!
Човешкият глас, макар и груб, говорещ аргосеански със странен акцент, събуди и успокои Чабела. Тя си пое дълбоко дъх и хвана ръката на така неочаквано появилата се пред нея висока фигура. Мъжът й помогна да се изправи и продължи да говори:
— Успокой се, момиче. Стреснах ли те? Не се бой, няма да ти сторя нищо лошо. Как попадна на това прокълнато от боговете място на края на света?
Когато първоначалната паника отмина Чабела видя, че мъжът, който я стресна беше як, рус гигант в окъсани моряшки дрехи. Не беше от грубияните на Зароно. Имаше вид на честен човек с бяла, почервеняла от слънцето кожа, с открити сини очи и неподстригани къдрици. „Северняк“ — реши тя, съдейки по цвета на кожата и косата.
— Зароно — задъхано отвърна Чабела. Гърдите й неспокойно се повдигаха от изтощение и уплаха. Тя се олюля и може би щеше да падне, ако червенокосият моряк не я беше хванал.
— Онази черна свиня ли? Значи се е хванал да краде млади момичета? Може да ме сметнете за грубиянин, но като го видя ще го заплюя като куче. Кълна се в рога на Хеймдал и сабята на Митра сега си в безопасност. Моят екипаж ще ти даде убежище, не се бой… Но какво става?
Когато трясъкът от чупене на клони започна да се приближава севернякът се обърна. Хвана дръжката на огромната си сабя. От листака изскочи една висока фигура и като ги видя, се спря. За нейна изненада Чабела позна мъжа.
— Капитан Конан! — извика тя.
Конан присви очи и се обърна към смелия рус мъж и чернокосото момиче зад него, чиято окъсана рокля едва покриваше привлекателното й тяло. Момичето му се стори смътно познато, но той нямаше време да се занимава с това.
— Бягайте, и двамата! — изрева Конан. — Чудовището от храма е подире ми! Тръгвайте! Ще говорим по-късно.
Силният трясък откъм гората придаде допълнителна сила на заповедите му.
Конан сграбчи китката на Чабела в огромната си лапа и я повлече по пътеката. Севернякът затича подир тях. За момент те сякаш бяха се откъснали от преследвача си. После, когато спряха, за да си поемат дъх, Конан попита непознатия:
— Няма ли хълм или скала на този проклет остров? Жабоподобното същество не би могло да се изкачи по него.
— В името на копието на Уоден, приятелю, хълм няма — отвърна задъханият мъж. — Няма място по-високо от това, с изключение на един нос на североизток. Там се издига една скала надвиснала над открито море. Но това няма да ни помогне. Наклонът там е малък и идолът ще може да се изкачи… Ето го, отново ни приближава!
— Покажи ни накъде се намира този нос — каза Конан. — Имам план.
Севернякът вдигна рамене и ги поведе през джунглата. Когато Чабела почна да залита Конан я взе на ръце. Закръгленото момиче не беше леко, но Конан я носеше без видимо усилие. Трясъкът от преследващото ги чудовище идваше все по-близо.
Един час по-късно, когато слънцето се спускаше към синия хоризонт, тримата изподраскани, окъсани и уморени до смърт достигнаха възвишението.
Носът беше триъгълен, изострен в горния си край като нос на кораб. Конан си спомни, че когато корабът му заобиколи северния край на острова на път за мястото, където сега е хвърлил котва, видя тези очертания.
Севернякът помогна на кимерийския си приятел в носенето на момичето. Рамо до рамо двамата се препъваха по джунглата и нагоре по склона. На половината разстояние до върха севернякът остави на земята Чабела и двамата смелчаци спряха, за да видят дали каменният дявол продължава да ги преследва.
Шумът от счупени дървета и разклащането на растителността показваше, че е по дирите им.
— В името на Кром и на Митра казвай какъв ти е планът? — подкани го задъхан червенокосият.
— Към върха — изръмжа Конан и тръгна напред. На самия връх той се наведе над ръба и погледна надолу. Сто стъпки под тях морето се блъскаше и пенеше в широк риф от паднали големи, черни камъни, чийто остри ръбове се подаваха над прибоя и блестяха мокри, когато вълните се оттегляха назад.