— В името на всички богове, какво правиш тук, принцесо? — попита той.
— Принцеса! — извика ужасен Зигурд. Той погледна полуголата девойка, с която се беше отнесъл толкова грубо и към която се беше обръщал толкова фамилиарно. Червеното му лице стана като на рак. — В името на брадата на Имир и изпепеляващите огньове на Бал, Ваше височество, простете ми за моя език. Благородна дама, а аз я нарекох „Мома“… — Той коленичи, като хвърли ужасен поглед към Конан, който се усмихваше.
— Стани, капитан Зигурд — каза Чабела — и престани да мислиш за това. Тук дворцовата етикеция е толкова не на място, както кон на покрива на къща. Познаваш ли Конан, моя спасител?
— Конан… Конан — размишляваше Зигурд. — Кимериеца?
— Да — изсумтя Конан. — Чувал ли си за мен?
— Да, слушал съм истории в Тор… — Зигурд спря.
— В Торгейт ли щеше да кажеш? — попита Конан. — Мина ми през ума, че по нещо ми приличаш на човек, който е бил на островите Барача. На времето и аз бях от Братството, докато там не стана много горещо за мен. Сега съм капитан на „Уастрел“, кораб на служба при зингаранския двор. В приятелски отношения ли си със зингаранците?
— Да, в името на рибената опашка на Лир и чука на Тор! — отвърна ванриецът, стискайки ръка на Конан. — Но трябва да се погрижим нашите момчета да не се сбият. По-голямата част от моите са аргосианци, а твоите, предполагам, са повече зингаранци. Тъй като никой от нас не принадлежи към тези племена няма причина да допуснем старата вражда да ни завладее.
— Правилно — съгласи се Конан. — Как попадна тук?
— Край южния край на острова се натъкнахме на подводна скала и корабът се проби. Тогава се насочихме към брега и успяхме да спасим по-голяма част от имуществото на кораба и продоволствията, но капитанът ни се разболя и умря. Аз съм помощник-капитан, затова от един месец съм ръководител. Опитваме се да направим сал, с който да се доберем до континента.
— Знаеше ли за черния храм?
— О, да. С момчетата надзърнахме в него, но той така вонеше на зло, че го отбягвахме. — Сините очи на Зигурд се впериха на запад, където червеното кълбо на залязващото слънце докосваше синия хоризонт. — Можеш да ме считаш за грубиян, момиче, но от цялото това преследване в джунглата и борбата с чудовището страшно ожаднях. Хайде да отидем в моя лагер и да проверим дали ще можем да откраднем някоя капчица вино! Останало е съвсем малко, но според мен, днес ние имаме право да се почерпим.
Осма глава
Корона-кобра
Когато Зароно се върна на „Петрел“ и научи за бягството на Чабела побесня. Той заповяда моряците, които бяха на пост за наказание да бъдат влачени под кила.
На следващия ден преди зазоряване Зароно отново свали на брега всички свои хора, с изключение на неколцина. Цял ден търсиха изчезналата принцеса, която заемаше съществена част от неговия план. Откриха няколко парцала от роклята й, но те само свидетелстваха, че е била там, без да подскажат с нещо къде е в момента. Мъжете намериха и следи от лагера на Зигурд. От самите барачански пирати обаче нямаше и следа.
При залез-слънце объркан, побеснял повече от всеки друг път Зароно се върна на „Петрел“.
— Менкара! — извика той.
— Да, капитан Зароно?
— Сега е време да покажеш колко струват магиите ти. Покажи ми къде се намира тази проклета жена!
Скоро след това Зароно седеше в каютата си и наблюдаваше как стигиецът се подготвя за магията, която беше направил в тъмницата на херцог Вилагро. Кадилницата съскаше, магьосникът напяваше:
— Иао, сетиш…
Смарагдовозеленият пушек се сгъсти и в облака се появи морски изглед. Спокойно море сред което лежеше красив галеон с вдигнати платна. Корабът леко се полюшваше от вълните, а платната висяха отпуснати на рейките.
— Галеонът „Уастрел“ на Конан в безветрие — каза Зароно, когато видението се разсея. — Но къде?
Менкара разпери ръце.
— Съжалявам, но моите знания не могат да отговорят на този въпрос. Ако слънцето не беше залязло, щях да мога да ти кажа в коя посока са се насочили. Но сега…
— Искаш да кажеш — изръмжа Зароно, — че могат да се намират някъде по хоризонта, но не можеш да кажеш къде?