През ума му мина дори мисълта да поиска ръката на принцеса Чабела и да стане кралски зет. През неговия живот, изпълнен с неспокойни приключения, много жени му бяха предлагали брак. Но макар и кавалер той се беше предпазил от законен брак. Обичаше да изпълнява поетите си задължения, а за човек като него и грижата за благосъстоянието на семейството беше неприятна.
Сега надхвърляше тридесетте. Макар възрастта почти да не му личеше той не би могъл да продължава вечно този необвързан живот, изпълнен с гуляи и кавги. Трябваше да помисли за бъдещето си. Чабела беше красива девойка, силна и интелигентна и изглежда го харесваше.
При тази мисъл Конан пусна релинга, прибра се в каютата си и се отпусна на един стол. Блещукането на скъпоценните камъни привлече погледа му и той мрачно се усмихна. Добре че поне спечели нещо. На масата пред него короната-кобра искреше. Промъкналите се през илюминатора лъчи на аленото следобедно слънце запалваха огън в нейните пламтящи скъпоценни камъни.
След като жабата-идол падна от скалата, Конан и двамата му другари отново минаха през черния замък. Изглежда еманацията на злото, която по-рано обгръщаше руината, сега се бе разсеяла. Загадъчната постройка от черен камък лежеше окъпана в искряща слънчева светлина. Нервите им вече не се напрягаха от ужасяващи предчувствия. Конан влезе предпазливо в мрачната постройка. На пода, където жабата-бог беше скочила след много векове бездействие, зееше черна дупка. Той се наведе над нея и зоркото му око съгледа блещукане на скъпоценни камъни. Беше ли пропуснал нещо Зароно? Конан бръкна в отвора и извади короната-кобра.
Представляваше кух конус от злато. Беше покрита с хиляди бели и червени скъпоценни камъни. Конан предположи, че са изрязани и обработени диаманти.
Беше с форма на навита на кълбо змия. От задната страна се издигаше шията на змията и се извиваше над короната, а ужасната й уста попадаше над веждите на онзи, който я носи. Стойността на хилядите скъпоценни камъни не можеше да се изчисли, така че в края на краищата пътуването до Безименния остров не беше напразно.
Развълнуван рев изтръгна пирата от тъжните му мисли:
— В името на гърдите на Фрига и огнения член на Шейтан!
Конан се усмихна, познал гласа на Зигурд. Миг по-късно червенобрадото лице, пламнало от възбуда, нахлу в каютата. Преди натрапникът да успее да отвори уста, Конан знаеше причината. До ушите му достигна шума от опъването на платна и чу песента на вятъра в такелажа. Кабината се наклони. Най-после се появи вятър.
И то какъв силен вятър! „Уастрел“ летеше по вълните.
Когато вятърът отслабна те хвърлиха котва в един залив на континента. Конан не знаеше къде точно се намира, защото по време на пътуването плътен облак закриваше слънцето и луната. Знаеше само, че през цялото време бяха държали курс на изток.
От вида на джунглата край брега разбра, че са на юг от пасищата на Шем. Но дали бяха акостирали в Стигия или в кралство Куш, или в малко познатите черни страни още по̀ на юг, предстоеше да се разбере.
— Несигурно място, капитане — промърмори помощник-капитанът Зелтран. — Къде може да се намираме?
— Един дявол знае, а него не го е грижа — изсумтя Конан. — Главното е да намерим вода. Бъчвите са почти празни. Останала е само тиня. Подготви ми една група за слизане! И да вземат варели! Бързо!
Зелтран припна към главната палуба, за да събере всички моряци. Когато групата тръгна към баркасата Зелтран хвърли смръщен поглед към бреговата линия и измърмори. Ванриецът беше препасал през гърдите си огромен кожен ремък.
— Какво е това, човече? — попита Конан.
Зигурд вдигна рамене.
— Може би нищо, капитане, но тази страна изглежда необикновена, като бреговете на Куш.
— И какво от това? Ако сме плавали на изток трябва да сме достигнали до Куш.
— Ако е така, тези земи не са безопасно пристанище за честни моряци. Тези черни дяволи с удоволствие ще ни изядат. А се разказват и истории за народ от жени-бойци, които са по-люти в бой дори от мъже.
Конан погледна към баркасата, която се движеше към брега.
— Може и така да е, но ние трябва да вземем вода, а и храната ни не е много. Когато напълним складовете си, ще се отправим на север към Кордава.
Десета глава
Черния бряг
Пристанището, в което влязоха, лежеше на устието на малка, бавна рекичка, с брегове обрасли с високи, тънки палми и гъсти шубраци. Баркасата заседна в плитчините и няколко души от екипажа слязоха, за да я изтеглят на безопасно място. След като остави въоръжена охрана, групата тръгна нагоре покрай реката, за да напълни празните варели. Вървяха по речния бряг и от време на време опитваха водата, за да намерят място, където не е блудкава.