Конан, който беше слязъл на брега с втората лодка, стоеше намръщен, скръстил на гърди яките си ръце. Формата на речното устие му се струваше натрапчиво позната и в ума му неканено се появи името на река Зикамба, Или някога е виждал на карта този участък от брега, или е идвал тук с Белит при пътуванията си преди години. Докато си мислеше за годините с Белит и бандата от виещи черни корсари, изразът на набразденото му от белези лице се смекчи. Белит — замечтаната, мургава жена-пантера, с очи като тъмни звезди. Неговата първа и най-голяма любов…
С бързината на тропическа буря от храстите изскочи ревяща тълпа от голи черни тела. Лъщяха от мъниста, пера и бойни багрила. Парчета животинска кожа обгръщаха бедрата им, в ръцете си размахваха накичени с пера копия.
Конан трепна, скочи от мястото си, измъкна сабята си и изрева:
— Насам, морски вълци! Грабвайте оръжията! Побързайте!
Предводител на черните бойци беше един великан с изпъкнали мускули като на изсечена от черен мрамор статуя на гладиатор. Подобно на останалите той също имаше само парче леопардова кожа около слабините и няколко маниста и гривни. На главата му се поклащате украшение от пера. Имаше правилни черти на лицето и интелигентни черни очи, които гледаха с кралско достойнство.
Всъщност, въпреки беглия поглед, който хвърли Конан, лицето му му се стори странно познато. Беше прекалено зает, за да се рови в паметта си. Стиснал късата си сабя в ръка, той се спусна нагоре по склона, за да застане пред бързо събиращите се корсари.
Изведнъж предводителят с пера на главата спря, разтвори дългите си, яки ръце и изрева:
— Симамани, воте!
При тази команда връхлитащите бойци спряха — всички, с изключение на един, който се спусна покрай водача, отмести ръката му и се засили да хвърли върху Конан острото като игла копие. Ръката му вече политаше напред, когато предводителят вдигна дървеното си кири и удари боеца по главата. Зашеметен, той се строполи на жълтия пясък.
Конан извика на хората си да спрат атаката. В един безкраен момент двете въоръжени групи стояха изправени една срещу друга с вдигнати копия и със стрели, поставени на тетивата. Конан и черният гигант дишаха тежко един срещу друг в напрегнато мълчание. После белите зъби на черния боец блеснаха в широка усмивка.
— Конан — извика той на хирканийски. — Забрави ли стария си приятел!
Когато чу гласа, паметта на Конан се събуди.
— Джума! В името на Кром и Митра, Джума! — изрева той.
Конан прибра късата си сабя и скочи напред, за да прегърне смеещия се черен войн. Пиратите гледаха стъписани как двамата великани стоят един до друг и се удрят нежно по гърбовете.
Преди години Конан беше служил далеч на изток в легионите на туранския крал Йлдиз. Кушитът Джума също служеше там като наемник. Те бяха участвали заедно в ескорта на дъщерята на крал Йлдиз, която отиваше да се омъжи за един номадски принц от степите.
— Помниш ли онази битка в снеговете на Талакамас? — попита Джума. — И онзи грозен, малък бог-крал, как му беше името? Джалунг Тонгпа или нещо подобно.
— Да! И начина, по който грозният зелен идол на демона-крал Яама оживя и смаза единствения си син като дървеница! — отвърна Конан. — Всемогъщи Кром, това бяха славни дни! Но в името на деветте огнедишащи ада какво правиш тук? И как стана вожд на тези воини?
Джума се засмя.
— Къде трябва да бъде един черен боец, ако не на Черния бряг? И къде трябва да е домът на един кушитец, ако не в Куш? Но аз бих могъл да ти задам същия въпрос, Конан. От кога си станал пират?
Конан вдигна рамене.
— Човек трябва да живее. Освен това не съм пират, а признат от закона капер с пълномощие за каперство от краля на Зингара. Но разкажи за твоите приключения. Как реши да напуснеш Туран?
— Аз съм свикнал с джунглата, Конан, не със студения север, като теб. Дотегна ми да мръзна всяка зима в Туран. След като бях ходил на запад, вече нямаше повече нови приключения. Зажаднях отново да видя палми и да търколя някоя закръглена черна мома под хибискусовите храсти. Затова се отказах от моята задача, върнах се в черните кралства и сам станах крал!