Потропването и честите погледи към красивия воден часовник на бюфета издаваха неговото нетърпение.
Зад него стоеше един мълчалив кушитски роб, скръстил ръце върху голите си гърди. Златни обръчи проблясваха на удължените му уши. Светлината от свещника се отразяваше върху мускулите на атлетичното му тяло. В аления му колан беше пъхнат гол ятаган.
Беше два часа след полунощ.
С приглушена ругатня мъжът захвърли шумолящия пергамент, който изучаваше. В този момент един от стенните гоблени се отмести и зад него се откри таен коридор. Двама мъже, маскирани и облечени в черно, стояха на входа му. Единият носеше малък фенер. Светлината от свещника искреше върху мокрите им наметки.
Седналият мъж сложи ръка върху дръжката на рапирата, лежаща на масата, а кушитът стисна ятагана си. Щом двамата влязоха в стаята и свалиха маските си, господарят се успокои.
— Всичко е наред, Гомани — каза той на черния, който отново скръсти ръце на гърди и възстанови предишния си израз на безразличие.
Новодошлите оставиха на пода наметалата си. Единият бе плешив или с бръснат череп, ястребов нос, раздалечени черни очи и тънки устни. Той притисна молитвено ръце пред гърди и се поклони. Другият остави фенера на пода, подви коляно и се поклони според дворцовата етикеция. Сваляйки ниско шапката си произнесе: „Милорд, позволете!“ Когато отново се изправи и застана свободно, сложил ръка върху украсената със скъпоценни камъни дръжка на дългата си сабя, можеше да се види, че е висок и строен, чернокос, с жълта кожа и остро като на хищник лице. Тънките му черни мустаци бяха толкова изящни, сякаш бяха нарисувани от художник. От него лъхаше престорен аристократизъм, театрална превзетост, и нещо пиратско.
Вилагро, херцог на Кордава, отправи леден поглед към мършавия зингаранец.
— Капитан Зароно, не съм свикнал да чакам — сряза го той.
Последва отново поклон според етикецията.
— Хиляди извинения, Ваша Светлост! Дори при благословията на всички богове не бих си позволил да ви разсърдя.
— Тогава защо закъсняхте с половин час, господине?
Отново грациозен жест.
— Просто нищо… някаква щуротия…
Мъжът с бръснатата, като на жрец глава добави:
— Кръчмарска свада, лорде.
— Свада в обикновена кръчма? — попита херцогът. — Да не си си загубил ума? Как се случи това?
Жълтите му бузи пламнаха. Зароно хвърли заплашителен поглед към жреца, но той го посрещна невъзмутимо.
— Нищо особено, Ваша Светлост! Нищо, което да ви компрометира.
— Аз съм този, който ще прецени това, Зароно — отвърна херцогът. — Не е изключено, планът ни да е разкрит. Сигурен ли си, че това… ъх… задържане, не е провокация? — Херцогът взе едно сгънато писмо и така го стисна, че кокалчетата на ръцете му побеляха.
Зароно се засмя.
— Няма нищо такова, милорд. Може би сте чули за един малоумен варварин на име Конан, който въпреки че е син на някаква кимерийска курва от ледения север, се е издигнал до капитан на един зингарански капер?
— Не знам нищо за този простак. Продължавай!
— Както казах, не беше нищо особено. Когато влязох в хана „Деветте кръстосани меча“, за да се срещна с благочестивия Менкара, видях да цвърчи месо на шиш. Тъй като от зори не бях слагал нищо в уста реших да свърша и тази работа. Извиках кръчмаря Сабрал и му заповядах да ми донесе бута. Един джентълмен едва ли би очаквал някакъв си чужденец да бъде предпочетен…
— Какво стана? Говори по същество! — заповяда херцогът.
— Възникна малък спор и от словесни атаки преминахме към размяна на удари. — Зароно се засмя тихо и опипа тъмната подутина под окото си. — Този човек е силен като бик, макар че и аз поукрасих физиономията му. Преди да успея да покажа на селяндура твърдостта на моята стомана, кръчмарят и някои от клиентите му ни хванаха и ни разделиха… не беше много лесно, тъй като бяха нужни по четирима или петима за всеки от нас. През това време пристигна благочестивият Менкара и се зае да успокоява нашите страсти. Колкото до другото…
— Разбирам. Най-вероятно е чиста случайност. Но ти трябва да проявяваш повече разум, вместо да предизвикваш сбивания. Няма да търпя такива неща! А сега да преминем към работа. Това, предполагам, е…
Зингаранецът засука мустак.
— Моля за извинение за лошите ми маниери, Ваша Светлост! Да ви представя благочестивия Менкара, свещенослужител на Сет, когото убедих да се присъедини към нашето благородно начинание и който сега прилежно се труди за нашата кауза.