Конан стигна до заключението, че този град е построен от някой древен народ. Векове по-късно предците на сегашните жители са завладели града. При строежите те са използвали старите камъни и са имитирали доста грубо методите на каменното строителство.
Конан внимателно оглеждаше минувачите. Той забеляза, че в този град двата пола се различаваха. Жените бяха по-високи и силни. Те стъпваха властно, като големи черни пантери, по голите им бедра пошляпваха бронзови саби. Бяха накичени с лъскави гривни, мъниста, на главите си носеха пера и украшения от лъвска кожа.
Мъжете, бяха незначителни, с тъжни погледи, по-ниски от жените. Вършеха такива унизителни работи като почистване на улицата, теглене на коли и носене на носилки.
Колоната пресече един пазарен площад и продължи по широка улица до централния площад. В единия край на това огромно, открито пространство се намираше кралският дворец — овехтяла, но внушителна постройка от тъмночервен пясъчник. От двете страни на входната врата се издигаха две масивни, тумбести статуи от същия материал. Бяха толкова остарели и овехтели, че трудно можеше да се каже какво представляват. Първоначално може би са били фигури на кукумявки, на маймуни или на някакви неизвестни праисторически чудовища.
Вниманието на Конан беше привлечено от една странна яма в центъра на площада. Беше с диаметър не по-малък от сто крачки, издълбана в земята под формата на концентрични стъпала, подобно на каменен амфитеатър. В пясъка, който покриваше дъното на ямата се виждаха локвички от последните дъждове. В средата се издигаха няколко странни дървета.
През всичките си странствувания Конан никога не беше виждал подобна арена. Той успя да хвърли само бегъл поглед, защото бързо ги натикаха в кошара за роби. Там остана с другарите си по съдба под надзора на силна охрана.
Този поглед обаче подсказа на Конан една обезпокоителна подробност. Около дърветата върху жълтия пясък се белееха голи кости — човешки кости, такива каквито могат да се намерят около леговището на лъв, който напада хора.
През целия път до кошарата Конан си мислеше за тази особеност. Той знаеше, че аргосеанците понякога хвърлят престъпниците срещу лъвовете на арената в Месантиа. Този вид арени се строяха така, че лъвовете да не могат да изскочат от дъното и да нападнат зрителите на пейките, а ямата тук беше много плитка. Само с един скок всеки лъв би могъл да изскочи от нея.
Колкото повече мислеше върху това, толкова по-неспокоен ставаше Конан.
Тринадесета глава
Кралицата на амазонките
Над ниските каменни кули в града на амазонките зората се пукна с оранжев пламък. Картината не се задържа дълго. На тези тропически дължини слънцето се издига почти перпендикулярно на хоризонта. После, когато денят настъпи, Конан, Чабела и другите новодокарани роби бяха изведени от кошарата и закарани на пазара. Там, един по един, ги събличаха, спазаряваха и накрая отвеждаха.
Всички купувачи бяха само жени. Високият, слаб Мбонани стоеше настрана, а ястребовите му очи гледаха безстрастно как купувачите се пазарят с неговия лейтенант Зуру. Заради умението им да ловят роби жените-бойци изпитваха по-голямо уважение към гханатците, отколкото към собствените си мъже.
Когато дойде ред на Чабела, тя почервеня от срам и се опита да прикрие с ръце тялото си от чуждите погледи. Зуру я накара да се завърти и откри търга.
— Пет куила — обади се един глас изпод закрита с балдахин носилка.
Зуру огледа тълпата гамбурувианци и обяви:
— Продадено!
Тъй като и лейтенантът, и купувачката говореха на проклетия гхатански език, използван като търговски език на юг от кралство Куш, Конан разбра разговора. Той се изненада, че не беше наддадено над една такава ниска цена. Един „куил“ беше перо от крилото на една по-голяма патица с малко златен прах в него. В страната на амазонките още не умееха да секат пари. Конан бе учуден, че една млада красавица аристократка като Чабела не бе продадена на по-висока цена. „Лицето в носилката сигурно е толкова високопоставено, че никой не се решава да наддаде“ — помисли си Конан.
Беше уморен, гладен и в отвратително настроение. Бяха го били с тояги, докато главата му се превърна в маса от рани и подутини. Трябваше да извърви много левги под изгарящите лъчи на слънцето, поддържан с оскъдни количества храна и вода. Когато търговецът на роби дръпна синджира и го поведе към площада, той едва не извърши едно необмислено действие.