Няколко години по-рано Конан с голи ръце би убил търговеца на роби, без да се интересува за последиците. Но натрупаният опит спря този негов импулс. Несъмнено би могъл да убие един пазач; може би дори неколцина.
Ако Конан ги нападне, той би могъл да се справи с няколко, но останалите ще го набодат с копия и ще го насекат с ножове, преди да успее да нададе бойния си вик. И тогава кой ще се грижи за Чабела? Той бе приел определена отговорност за нея. Трябваше да остане жив.
Конан присви очи, докато клепачите му заприличаха на процепи. Стиснатите му устни приличаха на дълбока рана. Вените на слепоочията туптяха и се издуваха от потисната ярост. Докато вървеше към подиума, крайниците му трепереха от усилието да се владее. Един минаващ покрай него търговец на роби неправилно взе състоянието му за признак на страх и със смях го сподели с другаря си. Конан отправи към черната, покрита с тюрбан глава смразяващ поглед.
— Събличай се! — озъби се Зуру.
— Ще трябва да ми помогнеш да сваля тези ботуши — отговори спокойно Конан. — От толкова много ходене краката ми са се подули. — Той седна на подиума и подаде крак.
Зуру измърмори, хвана ботуша и започна безуспешно да се напъва. Конан внимателно го бутна и Зуру изхвърча напред, като изстрелян от катапулт. Той падна по очи в една локва. Ревящ от ярост лейтенантът стана на крака. Той грабна един камшик от друг търговец на роби и се втурна към мястото, където седеше Конан.
— Аз… аз ще те науча, бяло куче — излая Зуру замахвайки с камшика към Конан.
Когато суровата кожа се насочи към кимериеца, той протегна ръка, хвана камшика и без да става го задърпа, притегляйки Зуру към себе си.
— Внимавай, малки човече — промърмори кимериецът. — Нали не искаш да повредиш стоката си?
Шефът на търговците на роби, Мбонани, наблюдаваше мълчаливо сцената. Опитвайки се да потисне усмивката си той каза:
— Бялото куче е право, Зуру. Остави новият му собственик да го научи на добри маниери.
Но Зуру беше отишъл твърде далече, за да обърне внимание дори на своя капитан. С нечленоразделен рев той измъкна гханатския си нож. Конан стана, хвана с ръце провисналата, вързана около китките му верига с намерение да я използва като оръжие.
„Спри!“ — извика един властен глас от закритата с балдахин носилка. Заповедническият тон стресна дори побеснелия Зуру.
Една черна ръка, украсена със скъпоценни камъни, отмести муселинените завеси. От носилката слезе черна жена и Конан зяпна от възхищение.
Беше силна, висока над шест стъпки — почти колкото него, с черна, лъскава кожа. Слънчевата светлина блестеше в атлазените извивки на едрите й гърди. Малката шапчица върху къдравата черна коса беше покрита със скъпоценни камъни и украсена с щраусови пера, боядисани в блестящи цветове. На врата й блестяха няколко наниза необработени перли. На китките и глезените подрънкваха златни гривни. Единственото й облекло беше къса поличка от леопардова кожа около разкошните й слабини.
Нзинга, кралицата на амазонките разглеждаше големият кимериец. Базарът притихна. Пълните й устни бавно се разтвориха в пренебрежителна усмивка.
— Десет куила за белия великан — каза тя най-после.
Никой не наддаде.
За Чабела новият начин на живот като робиня бе почти непоносим. Достатъчно тежък беше самият факт, че тя, разглезената дъщеря на един силен монарх, трябваше да прислужва на една черна кралица. Още по-лошо беше, че от робите се изискаше да изпълняват задачите си голи. Дрехи носеха само хората от племето.
Чабела спеше в помещението за роби върху пълен с паразити сламеник. Рано в зори една прислужница със суров глас и тежка ръка будеше нея и другарките й, за да готвят и чистят, да стържат и да бършат, да прислужват на кралската маса. Настроението й никак не се подобряваше, когато виждаше на тези пиршества някогашния зингарански капер, Конан да се излежава на меки възглавници, да пие бананово вино и да се тъпче с рибен пай и сладкиши.
Мнението й за храбрия кимериец се промени. Нейното презрение към Конан се подсилваше и от факта, че той изглежда не се възмущаваше от ролята си на кралски любовник. „Никой мъж с достойнство — казваше си тя — не би паднал толкова ниско, че да се радва на такова унизително робство.“ Опитът още не я бе научил, както отдавна бе сторил това с Конан, че когато нищо не може да се направи, за да се променят условията, да ги приема такива каквито са.