— Пищи колкото си щеш, хленчеща робиньо! Никой не може да те чуе. А дори и някой да те чуе, никой не ще посмее да ти дойде на помощ. Конан лежи в дълбок сън, от който няма да се събуди в продължение на часове. В целия свят няма никой, който да ти помогне!
С лице, озарено от сатанинска страст, едрата амазонка отново се засили да удари робинята, а очите й галеха тялото, което сега лъщеше от пот и кръв. Тя беше решила да се отдаде на извратената си страст докрай, докато момичето издъхне под мъките от камшика.
Чабела не беше допускала, че плътта може да издържи такова мъчение. Разглезена от лукса на дворцовия живот принцесата, никога по-рано не бе изпитвала истинска болка. Към тази болка на тялото се прибавяше болката от срама. Като единствена дъщеря на любящ стар крал нищо не бе й отказвано. Сега, както тялото й тръпнеше от целувките на камшика, духът й също тръпнеше от унижение.
Зингаранските благородници обикновено имаха черни роби — кушити, докарвани от юг от стигийски и шемитски търговци на роби. Чабела знаеше, че те често биваха наказвани за истински или въображаеми провинения, както сега наказваха нея. Но никога, дори в най-налудничавите си представи не бе допускала, че ролите могат да се обърнат и че една черна жена би могла да я обеси като последна робиня от някоя зингаранска плантация.
Докато боят продължаваше, през мъглата от болка Чабела гледаше втренчено един блестящ предмет, който лежеше на малко столче в другия край на стаята: златен шлем под формата на навита на кълбо змия, покрит с безброй много скъпоценни камъни. Разбира се! Това е тя, короната-кобра, която Конан беше взел от черния храм на Безименния остров. Чабела се стараеше да мисли за Конан, за да противодейства на болката от ударите…
Короната, спомни си смътно Чабела, беше открадната от Конан в Кулало. Преди колко време?
Струваше й се, че оттогава са изминали векове. И как попадна тя тук? Търговците на роби, които плениха нея и Конан трябва да са взели короната от крадеца, който я открадна от Конан.
Нзинга спря работата си, за да пийне вино. Сега тя се връщаше към аления унес от камшика. Стягайки се за следващия удар Чабела се насили да държи очите си отворени. През разрошените си къдрици тя видя странна сцена.
Зад почти голата Нзинга се появи слабо светене — фосфоресцентно трептене на неуловимо лъчение, като блуждаещ огън в населявано с духове блато. После слабата зелена светлина се засили и се разшири. За няколко удара на сърцето тя прие вретеновидна форма колкото човешки ръст.
Нзинга забеляза, че момичето се е втренчило с широко отворени очи в нещо зад нея. Обърна се и тогава светлината намаля и изчезна. На нейно място стоеше мъж.
Беше с тъмна кожа, висок и силен. Лицето му представляваше бронзова маска с остри черни очи и стърчащ като клюн нос. Главата му, неотдавна обръсната, приличаше на черно стърнище. Носеше просто, бяло ленено наметало, което оставаше голи мускулестите му ръце.
Тот-Амон изглеждаше по-стар, отколкото когато Зароно и Менкара се бяха явили при него в подземната му тронна зала. Капчици пот оросяваха мургавото му чело, защото магическата операция беше най-трудната за магическото братство. Малко магьосници в света можеха да я извършат.
Нзинга беше смаяна, че един непознат — при това от презрения мъжки пол — е могъл да влезе неканен в нейната стая за мъчения. Това нахлуване беше невероятна обида и тя моментално реши да обезглави непознатия. Нзинга отвори уста да извика стражите и в същото време вдигна ръка, за да удари с камшика.
Стигиецът я гледаше със спокойна, загадъчна усмивка на мрачното си лице. Когато камшикът се издигна той протегна ръка към черната кралица.
Между пръстите му се появи нефритенозелена светлина, засили се, нарасна и се превърна в лъч смарагдова светлина, който обля абаносовата фигура на Нзинга от Гамбуру.
Кралицата издаде дрезгав вик, напрегна се като прободена с нож и се свлече на пръстения под. Лъчът избледня и изчезна.
Някакво предчувствие накара Чабела да се отпусне и да увисне на каишите, които държаха китките й вързани за халката на тавана.
Тот-Амон почти не я погледна. Очевидно това беше робиня, която наказваха за някаква вина и затова не заслужаваше внимание. Той не беше виждал отблизо Чабела и затова не разбра, че това е принцесата, която Менкара и Зароно търсят по Черния бряг. Магьосниците, също като хората, могат да допускат груби грешки.
Когато Тот-Амон изпрати своето ка в равнината акашик, Конан и Чабела все още бяха в Кулало. Бвату още не беше откраднал короната-кобра. По това време бъдещето беше замъглено от възможни алтернативи.