Събраните за случая сановници рядко бяха имали възможност да видят своя монарх през последните месеци. Старият мъж беше много остарял. Беше се съсухрил. Крайниците му се бяха изкривили. Бузите му бяха толкова хлътнали, че скулите му стърчаха. Очите му се губеха под сенките на гъстите бели вежди. Светлината в съчетание с измършавелия му труп придава на стария монарх вид на скелет.
На главата му, очевидно прекалено тежка за слабия, набръчкан врат, стоеше древната корона на краля-герой Рамиро, основателят на династията. Беше проста златна елипса с назъбен горен край, наподобяващ зъбците и амбразурите на дворцовата кула.
С восъчнобледите си прозрачни ръце кралят държеше голям пергамент с много печати. Със слаб, несигурен глас крал Фердруго четеше от свитъка. Дългото, тържествено предисловие, безкрайният списък от титли и правническия му стил повишаваха нервното напрежение, обхванало умовете на присъстващите. Никой обаче не предугаждаше предстоящите ужасни събития.
Пред подиума, точно срещу трона, стояха двама мъже. Единият беше херцогът на Кордава. В отсъствието на принц Товаро, по-младия брат на краля, Вилагро беше пръв по ранг пер на кралството. Изражението на слабото му, алчно лице беше самодоволно.
До Вилагро стоеше друга фигура, непозната за останалите присъстващи. С бръснатата си глава и ястребови черти, с мургавата кожа, с широките рамене и с високия си ръст приличаше на стигиец. Той обаче беше плътно завит с наметало, така че се виждаше само главата му.
Върху нея имаше странно украшение — корона, наподобяваща златна змия, завита около главата му и обсипана с хиляди блестящи, бели, скъпоценни камъни. Когато непознатият отметна качулката на наметалото си и сановниците видяха короната, те се сбутаха и зашушукаха. „Ако диамантите наистина са обработени — шепнеха те, — тогава стойността на короната е неоценима“. При най-малкото помръдване на непознатия скъпоценните камъни изпращаха към стените и из залата хиляди лъчи във всички цветове на дъгата.
Лицето на тъмнокожия човек изразяваше силна концентрация. Така се бе самовглъбил, че изглежда не виждаше хората около себе си. Сякаш бе насочил цялата си енергия върху един-единствен обект.
Сред свитата на херцог Вилагро можеха да се видят зловещото лице на пирата Зароно и една закачулена фигура. Някои разпознаха в нея свещеника на бога Сет, Менкара.
Фердруго четеше бавно, но вече наближаваше края на документа. Когато значението на думите достигна до изумените уши на присъстващите, те се вцепениха:
— … и по такъв начин, с настоящето, аз, Фердруго крал на Зингара, се отказвам от трона в полза на дъщеря ми принцеса Чабела. Въпреки отсъствието й я омъжвам за нейния годеник и ваш следващ крал великия стигийски принц Тот-Амон! Да живеят кралицата и кралят! Да живеят Чабела и Тот-Амон, издигнати с настоящето за кралица и крал на древното и вечно кралство Зингара!
Всички присъстващи в залата провесиха носове и онемяха от почуда. Но най-голямо беше учудването на херцог Вилагро от Кордава. Той гледаше невярващ крал Фердруго. Жълтото му лице стана оловносиво. Тънките му червени устни се извиха в беззвучно ръмжене, разкривайки пожълтели зъби.
Вилагро се обърна към високата фигура до него, сякаш искаше да говори. Безстрастният стигиец се усмихна, отмести настрана ръката му и се качи на подиума, очаквайки да приеме поздравления от присъстващите. Поздравления не последваха, само нарастващ глух шум на изненада и възмущение.
Над този все по-нарастващ ропот се извиси гласът на крал Фердруго:
— Коленичи, сине мой!
Високият стигиец застана пред заморанския крал и коленичи. Той вдигна двете си ръце, свали короната-кобра от главата си и внимателно я постави до себе си, върху зелено-черния камък на подиума.
Фердруго пристъпи напред, свали от главата си обикновената, древна корона на героя-крал Рамиро, обърна я и с треперещи ръце внимателно я сложи върху бръснатия череп на Тот-Амон.
С лице, посивяло от осъзнатото предателство на своя съюзник, Вилагро стисна украсената дръжка на камата. Изоставил всякаква предпазливост, той смяташе да забие стоманата в гърба на коленичилия велик магьосник. Но очите му се насочиха към короната-кобра и той пусна камата. Вилагро знаеше, или мислеше, че знае нещо за нейната сила. Зароно беше обяснил: „От онова, което Менкара ми каза и от това, което се изплъзна от устата на Тот-Амон по време на пътуването, велики господарю, смятам, че тя действа по следния начин: Короната увеличава многократно способността на човешкия ум да контролира умовете на други същества. По такъв начин Менкара, който е посредствен магьосник, може да контролира ума на друг човек… в този случай на нашия треперещ от старост крал. Тот-Амон, магьосник с много голяма сила, може да контролира едновременно няколко умове. Но онзи, който носи короната може да управлява умовете на стотици, дори на хиляди други същества. Може да излезе срещу цял полк, без да се страхува, че ще бъде убит. Може да изпрати лъв, отровна змия или друг кръвожаден див звяр, който да унищожи врага. Никой не може да устои срещу носителя на короната-кобра. Той не може да бъде убит от засада или покушение, защото короната ще му предаде мислите на онези, които са замислили това. Никой не може да се приближи до него на хвърлей разстояние, без да попадне под контрола му. Смъртните като теб и мен, господарю мой, винаги страдат от неумението на наемниците да изпълнят дадените им нареждания… Но Тот-Амон не се страхува от такива груби грешки. Когато той издаде заповед на ум, тя се изпълнява на мига.“