Сега, за да влезе в сила издигането на Тот-Амон на трона, Фердруго трябваше със собствените си ръце да сложи древната корона на Зингара върху мургавото теме на стигиеца. Тот-Амон трябваше да свали короната кобра. Херцог Вилагро видя своя шанс.
Движейки се с бързина, която трудно можеше да се допусне за годините му, херцогът бутна настрана съпровождащата го дама и се втурна към подиума. Тъй като Тот-Амон бе свалил короната-кобра, магьосникът не беше предупреден за действието на своя бивш съюзник. Той я грабна и я сложи на главата си.
В този момент у него нахлуха множество усещания. Изглежда съзнанието му възприемаше едновременно неизказаните мисли на всички хора в залата. Тъй като не беше магьосник Вилагро не можеше да различи в този рояк отделните мисли.
Херцогът дочу приглушено гърлено възклицание, в което разпозна гласа на застаналия наблизо Менкара. С короната на глава Вилагро се обърна и видя, че свещеникът, стиснал в костеливата си ръка гола кама, бързо се приближава към него.
Когато Менкара се доближи до него той отчаяно концентрира ума си върху свещеника. Насочи пръстите си към него и си представи, как Менкара пада назад като ударен от мощен юмрук.
И тъкмо тогава устремът на Менкара намаля. Пред самия подиум той политна назад като поразен. Камата му издрънча на плочите.
Един лъвски рев зад гърба му накара Вилагро отново да се обърне напред. Викът дойде от Тот-Амон, който беше станал и се беше обърнал.
— Куче! Затова, което стори ще умреш! — извика стигиецът, говорейки зингарански с гърлен акцент.
— Ти умри! — отговори Вилагро, протягайки пръсти към Тот-Амон. Дори без короната-кобра силният магьосник не можеше лесно да бъде победен, защото Вилагро не знаеше как да си служи с нея. Напрегнати, треперещи, двамата мъже се гледаха един миг, без да може волята на някой от тях да надделее. Те се напрягаха, олюляваха се от усилие, но никой от двамата не можеше да се наложи.
Благородниците и официалните лица наблюдаваха стъписани двубоя. Между тях имаше много смели мъже, които веднага биха се втурнали да помогнат на страната, която щеше да помогне за добруването на Зингара, но кой можеше да каже коя е тя? Един крал, доведен до състояние на идиотизъм, един зловещ, чуждоземен магьосник и един безскрупулен херцог… кой би могъл да каже, коя е правата страна?
Вилагро чу зад гърба си Менкара да произнася магически думи. Той почувства отслабване на влиянието си. Пред него Тот-Амон сякаш израстваше на ръст и сила…
И тогава избухна гръмовен трясък. Той разтърси залата и накара всички очи да се обърнат. Група силни, сурови моряци неочаквано нахлуха в залата през балконската врата. Стиснал огромна сабя в силната си десница начело на групата крачеше бронзов великан. Той беше с неподрязана грива от гарвановочерна коса и вулканично сини изгарящи очи.
Зароно извика стъписан:
— Конан! О богове и дяволи… тук!
От неочакваната поява на силния варварин жълтото лице на пирата пребледня. После мършавата му вълча физиономия стана зловеща, суровите черни очи заблестяха от гняв. Той измъкна камата от ножницата.
Прекъсването разсея и Тот-Амон. Магьосникът обърна мургавата си, украсена със златна корона глава, за да види какво става. Ако короната-кобра беше на главата му, той щеше да знае за приближаването на Конан и неговите хора.