След като видя натрапниците, Вилагро отново насочи вниманието си към Тот-Амон. Той знаеше, че стигиецът е далеч по-опасен враг. Ако той, без да се е упражнявал в използването на короната успее да победи Тот-Амон, тогава със същите средства лесно ще може да се справи и с Конан. Но ако насочи изцяло вниманието си към Конан, Тот-Амон ще го смаже като буболечка.
Конан тръгна към стълбището и размаха ръце за внимание.
— Здравейте, лордове на Зингара — избоботи той. — Подло предателство и най-черна магия оплетоха вашия крал в своите мрежи.
Една кафеникава ръка посочи мълчаливата фигура на стигиеца.
— Той не е никакъв стигийски принц, а най-отвратителното изчадие на ада! Магьосник от сатанинските глъбини на Стигия, дошъл да открадне древния трон на Зингара от кралския дворец. Няма по-черен злодей, който някога да е стъпвал по земята от Тот-Амон! Тот-Амон отне с магия ума на вашия крал, така че той не съзнава какво говори; кралят само повтаря като папагал мислите, които този узурпатор му диктува!
Присъстващите се разколебаха. Някои бяха убедени в думите на Конан, други не. Един дебел благородник извика:
— Каква е тази лудост? Един пират с очи на див звяр нахлува в двореца по време на тържествена церемония, размахва сабя и говори глупости? Стража, арестувайте тези бандити!
Избухна врява, над която проехтя гласът на Конан:
— Погледнете краля и ще разберете, че това, което ви казвам, е истина, глупаци!
Изправен до своя трон, блед и свит Фердруго подръпваше оредялата си бяла брада.
— Какво… какво става тук, мои лордове? — попита той с треперещ глас. Обърканият му поглед минаваше от лице на лице. После той видя документа в ръката си. — Какво… какво е това? Това ли четях? — промърмори той. — Това няма никакъв смисъл…
Беше ясно, че крал Фердруго не призна прокламацията, която току-що бе прочел. Тот-Амон, разсеян от борбата си с Вилагро и нахлуването на Конан, беше го изпуснал от контрол. Сега вниманието му по необходимост беше насочено към херцога.
Когато Тот-Амон се обърна към Конан, Вилагро насочи волята си, усилена хилядократно от короната-кобра към изправеното пред него тяло на стигиеца. Под действие на този мисловен удар Тот-Амон се олюля, политна и се хвана за страничната облегалка на трона. Зингаранската корона, която беше много малка за него падна от главата му и издрънча на каменния подиум.
Тогава той се съвзе. Бялото на очите му излъчваше хипнотичен блясък и той на свой ред изпрати към Вилагро мисловен удар, от който херцогът залитна.
— Дай ми короната-кобра, глупако! — изръмжа Тот-Амон.
— Никога! — изкрещя Вилагро.
Херцогът почувства как мисловната сила, насочена срещу него нарасна. Без да гледа, той долови зад гърба си силата на Менкара прибавена към тази на Тот-Амон. Служителят на Сет защитаваше своя господар. Вилагро отново почувства, че отслабва, че мисловната му защита се руши.
Очите на присъстващите пак се насочиха към стълбището, където стояха Конан и неговите капери. Въздухът беше изпълнен с напрежение и неизвестност. Беше един от онези моменти, когато съдбата на династиите си балансира върху острието на бръснач… когато една-единствена дума, един поглед или жест може да обърне вълната на събитията и да събори империи.
И тогава, в тази моментна тишина, думата беше казана. До Конан се появи фигурата на една млада девойка — добре закръглена, с гладка като маслина кожа, с тъмни искрящи очи и коса с цвят на черен кехлибар. Макар закръгленото й младо тяло да беше облечено в груби моряшки дрехи, мнозина зингарански лордове си спомниха, че по-рано са я виждали в пищно облекло.
— Принцесата! — извика един барон.
— Какво? Чабела? — промърмори старият крал и се заоглежда нервно.
Всички видяха, че наистина е тя. Но преди да избухне пороят от въпроси, момичето заговори:
— Зингарански благородници, капитан Конан казва истината! Онзи зъл стигийски интригант държи баща ми оплетен в магическите си мрежи. Конан ме освободи от магьосника и ние се върнахме в Кордава, за да предотвратим заграбването на трона! Стражи, хванете го!
Капитанът на кралската гвардия издаде команда и измъкна сабята си от кожената ножница. Той застана начело на войниците си.
Конан и девет души моряци заслизаха по стълбището, сабите им блестяха на светлината на лампите. Чабела остана в горния край на стълбището заедно с Нинус, свещенослужителя на Митра. Малкият човек коленичи и гласът му се извиси в гореща молитва: