Конан скочи от стълбището, където стоеше и се озова до най-близките около Зароно хора. Събори един от тях и скочи върху него с такава сила, сякаш искаше да му прекърши гръбнака. Падайки като котка на четири крака, Конан ритна следващия в корема и заби сабята си в ребрата на друг.
Конан се движеше като нападаща пантера, хвърляше се, сечеше зингаранците, сякаш жънеше зряла пшеница. Той се извисяваше над враговете си, които бяха дребни хора. Леките саби, с които те се опитваха да парират ударите, се чупеха при среща с огромната му сабя. Хората падаха пред него с отрязани глави или ръце. Зад него капери ожесточено въртяха саби.
По-голяма част от зингаранците бяха опитни фехтовчици, потомци на хора, които приемаха фехтовката като изкуство. Но за Конан, макар роден и отгледан като варварин, боят беше кариера и той бе усвоил фехтовката до съвършенство. През зимите в Кордава беше използвал свободното си време да взема уроци по изтънченото зингаранско изкуство по фехтовка от големия майстор Валерио.
Жалките млади благородници на Вилагро, бяха неприятно изненадани, когато се нахвърлиха върху Конан. Те очакваха с финтове да отвлекат вниманието на грубия варварин и да го посекат така лесно, както се набучва ябълка на рапира. Въпреки големината и тежестта на сабята си Конан леко отбиваше техните атаки. Контрираше ударите, принуждаваше ги да отстъпват, поваляше ги един подир друг безжизнени или тежко ранени на окървавения под. Ужасени, младите благородници се оттеглиха от този страшен гигант, който се биеше като тигър и торнадо въплътени в едно.
Сред множеството си проправи път една висока, стройна фигура в черно кадифе. Черният Зароно се изправи лице в лице срещу Конан. От няколкото малки рани по тялото на кимериеца струеше кръв, но той владееше сабята си както винаги.
Зароно не беше страхливец, а жесток, упорит боец. Беше негодник, но никой не поставяше под съмнение неговата смелост. От друга страна той беше хитър, пресметлив човек, видял големия си шанс. Ако беше помислил по-внимателно, може би щеше да се въздържи от този двубой с Конан. Но Зароно изгаряше от омраза към кимериеца. Изпитваше непреодолимо желание за реванш още от времето на боя в „Деветте кръстосани меча“, когато юмрукът на Конан едва не му откъсна главата.
Зароно не хранеше никакви илюзии относно благодарността, която можеше да очаква от Тот-Амон.
Ако стигиецът успееше в своята претенция за зингаранския трон всички постове с истинска власт и богатства несъмнено ще бъдат дадени на стигийските свещенослужители на Сет. Но Тот-Амон може би ще се смили и ще му даде някоя служба, от която да преживява. Ако обаче спечелят привържениците на старата династия, Зароно не можеше да очаква нищо друго, освен брадва и дръвник.
Зароно нападна сръчно Конан, но кимериецът го отби. На свой ред Конан направи финт и замахна към главата на Зароно, но той се отмести настрана и сабята на кимериеца се плъзна по рапирата.
Наоколо кипеше бой. Все повече мъже падаха посечени. Залата заприлича на кланица. Численото превъзходство на привържениците на Зароно започна да се отразява. Защитниците на краля бяха разделени на две групи. Едната се биеше в подножието на стълбището, по което бе слязъл Конан, другата, посред която се клатушкаше старият крал, в един ъгъл.
А Конан и Зароно продължаваха двубоя. Зароно започна да разбира, че желанието му да се бие с личния си враг бе грешка. Макар по умение във фехтовката той да не отстъпваше на Конан, неговата ръка не притежаваше невероятната сила и неуморната сръчност на кимериеца. Зароно започна да се уморява, но яростта и злобата го поддържаха.
В това време Тот-Амон, невъзмутим както винаги, слезе от подиума. Избягвайки биещите се той премина спокойно по мокрия от кръв и отрупан с трупове под до мястото, където лежеше оставена без всякакво внимание короната кобра. На няколко пъти той мина близо до един или друг поддръжник на Конан, но никой от тях не се опита да го удари. Сякаш беше невидим.
Всъщност, макар че те го виждаха ясно, Тот-Амон, използвайки магическите си сили им бе отнел желанието да го наранят. Той беше толкова зает с физическото опазване на собствената си личност, че не положи никакво усилие да упражни контрол върху Конан и другите водачи на противника. Освен това без магическата си апаратура и без тишината и усамотението, необходими за по-сериозна магическа работа, той не можеше да изпълни никое от своите големи чудеса. Трябваше да минат часове, преди да може отново да се възстанови.
Тот-Амон с безразличие прекрачи проснатото тяло на Менкара, убит случайно от непозната ръка. Достигайки до короната, големият стигиец се наведе и я вдигна. Беше много гореща, но той я стисна здраво, без да проявява признаци на болка. Обърна се и бързо я огледа. После, с гърлена ругатня я захвърли, сякаш е безполезна дрънкулка.