Щом поотпочина, Конан опъна своя край на въжето си и го закрепи здраво с клинове и подпори. Под инструкциите на Исайаб опънаха въжето и от другата страна. След това всички, един по един, минаха по въжето, което висеше ниско над капана, като се подпираха с две ръце на стените. Отсгар караше Зафрити да изчака, но тя отказа и дори прекоси опасното място по-бързо и по-грациозно и от мъжете.
От тази страна се виждаше, че проходът се разширява в галерия, която имаше колони с орнаменти и от двете страни. Един от шемитите — нисък, набит младеж, на чието ухо проблясваше сребърна обица, се промъкна напред, за да проучи обстановката, но Отсгар рязко му напомни, че сигурно и там има заложени капани.
— Сега чак ги предупреждава, нали! — измърмори Конан на Исайаб. — Май повече го е страх да не му задигнем богатството, отколкото от капани.
Исайаб го погледна в знак на съгласие и се зае да затегне въжето.
Отсгар задържа групата, докато и последният, кльощавият Фило, който гледаше объркано, не прекоси въжето.
Този път напредваха по-бавно — трябваше да внимават за нови уловки. Конан и Исайаб спряха, за да разгледат една от последните рисунки, която изобразяваше как строителите на гробницата убиват военнопленници по всякакви ужасни начини. Притесняващото в картината беше, че палачите имаха крокодилски муцуни, а безпомощните жертви, които изгаряха, обезглавявяха и набождаха на кол, бяха с обикновени човешки лица.
— Несъмнено табуто се е отнасяло само за хора от собственото им племе — заключи Исайаб. — Не са вярвали, че враговете им също са можели да имат души на свещено животно.
Влязоха в зала с огромни размери. Никъде не се виждаше съкровището, което търсеха. Колоните бяха високи, кръгли и масивни, основите и капителите им бяха във форма на преплетени лотосови корени и листа, между които се криеха птици и змии. Извитите сводове завършваха с пъстри орнаменти и поставки за факли, но никъде нямаше саркофази или други характерни вещи, които крадците търсеха. Освен праха и трепкащите сенки на колоните нямаше нищо.
— По двама във всеки коридор — нареди Отсгар. — И гледайте за тайни врати.
Той сновеше между едната и другата страна на залата и изучаваше орнаментите с опитно око. Конан и Исайаб останаха в средата. Зафрити се движеше с лекотата на танцьорка, в очите й блестяха страх и възхита. Чуваше се само пращенето на факлите и приглушеното ехо на стъпките им, докато вдишваха хладния застоял въздух в гробницата.
— Виждам нещо в края на залата. Врата е! А до нея — два саркофага! — обади се шемитът с обицата. Но той не се втурна, а спря и внимателно огледа помещението пред себе си.
Отсгар излезе иззад колоната и вдигна високо факлата си, за да освети пътя. След това тупна по рамото младия мъж.
— Наистина, Азрафел! Там са нашите богатства! Хайде, можеш първи да си избереш наградата!
Азрафел хладно пренебрегна окуражителните думи на водача и бавно поведе групата.
С приближаването към края на залата видяха ясно, че там наистина има голяма врата и два саркофага, изправени от двете й страни. И тази врата беше от бронз, но за разлика от другата бе набраздена от патина, а по краищата, където се допираше до каменната стена, беше разядена и позеленяла.
Исайаб побутна Конан.
— Сигурно има страшна влага от другата страна, за да разяде така метала.
— Аха! И видът на тия мумии хич не ми харесва.
Двата саркофага, целите побелели от прах, имаха формата на положените в тях мумии. Както и по стенните рисунки маските на лицата им не бяха човешки. Главите бяха издължени, с остри муцуни, отпуснати върху гърдите на починалия. Всяка мумия държеше кръстосани отгоре й сабя и прът.
Останалите не обсъждаха странния вид на бронзовата врата и чудовищните й пазачи. След като нетърпеливо провериха пода и решиха, че няма капани, те се скупчиха около саркофазите с въодушевени възгласи. Фило, забравил за страха си, съблече палтото си от овча кожа и изтри с него праха от единия саркофаг. При вида на червеникавите отблясъци на златното покритие и на скъпоценните камъни, които се показаха, от групата се изтръгна радостен вик. След миг разцепиха единия саркофаг, неколцина други се ориентираха към втория.