В процепа нещо се раздвижи — появи се човешка ръка, хванала счупен меч. Последваха я глава и тяло в сива туника. Беше един от избраните стражи, който бягаше от създанията на мрака. Той залитна, заслепен от светлината. Зад него през съвсем тесния процеп се промъкна друг страж. Той стоеше задъхан и опръскан с кръв, стиснал раненото си рамо. В последния момент Конан зърна още някакво движение в гробницата.
И тогава двете половини на вратата се срещнаха. Те издадоха гръмовен оглушителен звук, който разтърси камъните под краката на тълпата и се понесе над нея.
Силният грохот сякаш отърси наблюдаващите от омагьосаното им мълчание. Те не се втурнаха напред, защото само първите виждаха какво става, а жреците и господарите им не преследваха бегълците. Щом затихна ехото, множество гласове се извисиха в традиционния шемитски погребален химн. Мощният хор набираше сили и гласовете се понесоха над площада.
Най-видните жреци и стражите им надуто тръгнаха към принцесата и другите бегълци.
Конан най-после се бе съвзел след мрака в гробницата и след неимоверните физически усилия и едва сега картината се избистри пред очите му. Величествената фасада на сградата и огромната тълпа го възхитиха, макар и да съзнаваше, че скоро ще трябва да се бори за живота си сред непробиваемата маса от хора.
Но това, което допринасяше най-силно за величествената гледка, бе природната картина. Небето, което изглеждаше ослепително ярко от вътрешността на гробницата, всъщност бе мрачно. То бе забулено с воал от преливащи се облаци, които засенчваха слънцето и придаваха на небето зловещо тъжен вид. Следобедът бе най-мрачният, който Конан беше виждал, откакто бе в Шем. И все пак всичко му изглеждаше странно познато.
Варваринът разкърши сковано рамене, за да се отърси от видяното, и застана плътно зад принцесата и останалите. Опита се да изглежда самоуверен и заплашителен. Сред засилващата се мелодия на абдарахския химн той чуваше гневните гласове на по-старшите жреци, които разпитваха принцесата. Тя стоеше пред тях сериозна и царствена.
— Защо престъпихте божествената воля на баща си? — настойчиво попита един плешив жрец с лукава физиономия. — Да напуснете гробницата на Негово Величество с помощта на тези… шутове е безобразно нарушаване на царския ви дълг.
— Кое ви накара да се откажете от отвъдния живот? — намеси се друг педантичен глас. Той принадлежеше на високия тумбест жрец, който бе останал в гробницата с Африт и царицата. Той стоеше наблизо между двама стражи с официални позлатени алебарди. — Възниква въпросът дали след като веднъж сте била погребана и сте избягала от гробницата, можете отново да бъдете считана за богоподобна.
— Вече ви казах, господа, че обсъждането на тези въпроси означава да пренебрегнем оскверняването на гробницата на баща ми, което се извършва в момента — високомерно отвърна Африт. — Под самите ни крака вилнеят дяволски създания, призовани с магия, за да се подиграят с нашата божествена задача.
— Напразно си хабиш думите! — извиси се злобен женски глас зад жреците. Нитокар гневно крачеше пред носачите си. Тя бе напуснала портала на гробницата, за да застане сред любимите си придворни, начело на тълпата, но сега се върна заплашително сред чернокожите си придружители. — Бягството ти от свещената гробница доказва неверието ти и просташката ти привързаност към този свят! Най-подобаващото наказание за това е смърт.
— А чудовищата, които унищожават гробницата? — извика Конан. Той пристъпи напред, заобиколен от приятелите си. — Дойдохме, за да ви предупредим за опасността. Това е работа на стигийския магьосник Хорасп.
Царицата грубо се изсмя сред възмутените възклицания на жреците.
— Единствените осквернители, които виждам, сте вие! Наказанието ви ще последва съвсем скоро. — Тя посочи кордона от десетки стражи пред тълпата от придворни и простолюдието. — Колкото до чудовищата…
— Те са там — обади се един глас зад Конан.
Крадците се обърнаха и видяха войника, който бе успял да се измъкне и сега подкрепяше ранения си другар. Той вдигна края на наметката си, откъдето нещо се полюшваше. Когато наближиха, стана ясно, че това е отрязана ръка. Сбръчкана, безкръвна, сива, тя завършваше с парче от костта на китката, прищипана от вратата на гробницата. Ръката още стискаше гънките на плата като с клещи. Офицерът разтърси дрехата и тя падна на земята, като за ужас на наблюдаващите пръстите продължиха да се гърчат и свиват като краката на гигантски бръмбар, паднал по гръб.